Джузепе Джена
В името на Измаил (74)

Инспектор Давид Монторси

Ние носим бремето на съмнително наследство.

Аби Вартбург, „Възраждането на древното езичество“

Милано

29 октомври 1962

02:40

Връщаше се в Милано с помощника на Крети. Апартаментът на улица „Подгора“ се състоеше от три стаи и баня. Монторси изпи чашата с топла вода. Погълна хапчетата. Имаше две легла. Типът мълчаливо се излегна на по-близкото до прозореца. Той дори не се съблече. Метна отгоре си одеяло на млечно кафеникави черти. Опита се да поспи. Костите му бяха като натрошени. Успокоителните имаха ефект — почувства в мозъка му да се отваря тъп нощен мехур. Чувстваше езика си натежал като голям и топъл кръгъл камък, който му пречеше да говори. Но той и не искаше да говори. Виждаше зъбите на Маура, струваше му се, че почти докосва малките й жълтеникави пръсти, прекрасните й бенки. Не можеше да заплаче.

Съзнанието му се разтресе, затрептя. Започна да се разклонява, да се преструктурира, започна да се отваря неговото сандъче на спомените.

Маура слиза от влака от Комо на Централна гара, сред много хора, на връщане от Монтебаро. Сините й очи го търсят в тълпата. Танцуваха нощем на някакъв плаж. Маура беше занемяла. Той обикновено мразеше да танцува. Маура тичаше из Кастелрото пак през нощта, а той я следваше, смеейки се, свеж на вид като пресен сняг. В полето извън Милано беше я шибнал през краката с един сух клон, а тя бе затворила очи и бе прехапала устни от удоволствие. Маура…

Паметта щеше години наред да предизвиква експлозии в черепа му. Тя беше неговото сандъче на спомените. Щеше да блуждае захласнат из него, докосвайки с трептящата си мисъл бляскавите кокалчета на онези спомени, руините от мигове, потънал в страдание.

Извечната самота вече го бе споходила. Той бавно умираше.

Заспа призори.

Видя Маура, видя червеите.

Събуди се от безкрайно изтощение. Мъжът до него бе станал и бе приготвил кафе. Заспа отново. Събуди се от шум в съседната стая. Пердетата бяха спуснати и почти не пропускаха светлина. Само синкав сноп. Стана и без да затваря вратата на банята, пусна студената вода. Опита се да заплаче, но не можа да изстиска нито една сълза.

Отново си легна. Кожата му се сгърчи от ледени тръпки. Чувстваше как температурата му се покачва. Не можа да остане легнал. Кръстът го болеше. Стомахът му се бунтуваше. Езикът му бе изтръпнал от кафява, горчива плака. Видя хапчетата. Чашата със застояла вода му се видя отвратителна. Пийна две глътки, гълтайки хапчетата. Косата му се бе изпотила и сега беше на сплъстени, безредни кичури. Дълго остана седнал на леглото.

Кошмарът не избледняваше. Никога нямаше съвсем да изчезне. Щеше да живее с все по-плахото и въпреки това винаги възкръсващо впечатление, че не живее, че това не е неговият живот — поне не естественият му, — че това не е самият той, а друг, непознат. Месеци наред щеше да чува въображаеми гласове.

С усилие стана от леглото. Олюля се. Почувства топлата кулминация на болестта. После влезе отново в сенчестата си обвивка. Изплува вината, едно озъбено животно, което го ръфаше, като се започне от гръбначния стълб отзад от темето. Беше умряла и това беше по негова вина. Живееше като в лош сън. Връхлитаха го различни образи на Маура. Редуваха се определени сцени — нейният труп, счупените й зъби… Бръщолевеше несвързано часове наред в полусън. Картечни откоси от образи. Шуртящи образи. Неуморимото, незаобиколимо извиране на образи. Винаги и само Маура. Винаги Маура. „Маура, аз все така те обичам…“

Имаше плашещ вид, когато влезе в съседната стая. Джузепе Крети мълчаливо бе седнал до помощника си. Монторси рухна на стола. Сложи глава върху кръстосаните си ръце като в естествен леген на масата. Известно време мълчаха.

После вдигна глава и се събуди. Всичко бе лилаво. Двамата мъже не говореха.

— Искам да се върна у дома — каза той.

— Не. Опасно е. А вие сте много ценен — отвърна Крети.

— Ценен?

— За нас. Ценен сте.

Извади цигара, запали я и дръпна дълбоко от жълтеникавата_ папие майс_, която сякаш ухаеше на царевична шума. Подаде му пакета. Монторси погледна отчуждено късите, приличащи на сламки цигари. Взе си една и се остави на вътрешната спирала от топло удоволствие, все едно изкрещяваше обида срещу Маура само няколко часа след смъртта й.

— Ценен…

— Вие знаете много неща за Измаил, инспекторе. Ценен сте за нас.

Не бе имал време да мисли за Измаил. Тук той достигна до крехката ядка на омразата — плод, който щеше да расте безкрайно в него, почувства да трепти мекото естество на ненавистта, подуши разчовърканата рана. Щеше да се научи да я противопоставя на тъгата, на вината, на болката. Омразата спасява, тя не е обратното на любовта. Това е суровината — омразата. Първичната страст. Постоянното, вечно течение. Времето не съществуваше. „О, Маура, времето не съществува!“

Погледна Крети и каза само:

— Да, Измаил…

Говориха дълго за Измаил през следващите дни. Монторси се убеди, че трябва да остане в апартамента на улица „Подгора“. Имаше смени, играеха карти, на него често му призляваше, продължаваше да не задържа храната. Крети се появяваше около обяд, хранеха се заедно, често оставаше и Малджольо, помощникът на Крети. Монторси дробеше в чинията елементарната храна, приготвена от съответния дежурен, обикновено от консерва. Не ядеше. Видимо слабееше. Най-лошото време беше сутрин при събуждане, когато призракът на бялата, непокътната жена се прибираше в черните води на подсъзнанието и една кошероподобна следа от нея го следваше докато сновеше между леглото и банята и се въплъщаваше в зашеметяващото бомбардиране от спомени, изплуващи от същите тези смълчани черни води. Чуваше несъществуващи гласове. Лекарят идваше почти всеки ден. Една седмица след смъртта на Маура лекарят беше разтревожен, бе споменал за престой в болница. Крети бе объркан.

Часовете, прекарани в разговори за Измаил, в обсъждане на хипотези за това кой би могъл да бъде той, за това как би могло да се унищожи пъкленото му дело, в изпушване на много папие майс, които ставаха на потъмнели фасове в тежкия стъклен пепелник, разсейваха Монторси. Говоренето за Измаил му даваше утехата на омразата, мекият плод на ненавистта, който се втвърдяваше и отиваше към естественото си осолено състояние. Говореха, говореха, говореха. Обсъдиха дума по дума доклада на Фольезе до Континенталната миланска църква. Опитаха се да открият седалището й, засичайки чужди данни, идващи от многобройни източници на информация на разположение на координираната от Крети група.

Но си беше зле. Продължаваше да бъде зле. Слабееше, изтощаван от температура, която се покачваше нощем. Кошмари. Понякога усещаше изневярата, като че ли Маура се бе отдала на друг живот, като че ли я бе делил с други хора, с някакъв реално съществуващ чужд мъж.

Всяка сутрин бълваше гъсти ручейчета, позеленели от жлъчка. Продължаваше да взима горчивите бели хапчета. Езикът му бе набъбнал. Развързваше възлите на информацията заедно с Крети, сричаше с него дълги колони от предишни архиви. Един по един разкриваха агентите на американското разузнаване във Верона. Самият Крети бе подписал вместо него молба за отпуск за възстановяване. Беше говорил с шефа в Следствения. Шефът беше освободен. На другия ден след смъртта на Маура, в Рим. Едно тихо, предизвестено уволнение. Щеше да остане на тази длъжност в изнурително очакване още шест месеца, или както можеше да се предвиди, до септември, с вързани ръце, във властови вакуум, който би позволил на разузнаването да си развява байрака в Северна Италия, а на Измаил — да се прегрупира.

Две седмици на улица „Подгора“. В края на втората седмица Крети пристигна навъсен. Монторси беше блед като лист. Крети употреби повече от час, за да му го обясни. Работиха мълчаливо. Накрая му го каза. Измаил бе пуснал нов символ.

Пак беше дете. Беше намерено малко извън Курмайор, във Вал д’Аоста: разкъсано. Хората на Измаил отново се бяха свързали с италианските служби. Бяха го намерили полузаровено в един общински парк — бяло и измърсено с пръст, практически с разтворени ребра. Телефонното обаждане беше идентично на онова, с което бяха съобщили за местоположението на трупа на Маура.

Това беше нов символ. Както можеше да се заключи от доклада на Фольезе, трябваше да последва някакво събитие. Измаил трябваше да премахне някаква нова пречка.

Новината дойде на другия ден, докато Крети и Монторси работеха по серия адреси. Те се опитваха да засекат по вътрешни данни, извлечени от службите от кадастъра, имущества, закупени през последните месеци от американци или техни хора в Америка. Звънна телефонът, отговори охраната от поредната смяна. Питаха за Крети. Монторси видя как погледът му се изостри и челюстите му се стиснаха. Прекара ръка по посивелите си коси. Монторси запали една папие майс, подаде му я още докато беше на телефона и примирено закима. Трябваше веднага да излезе. Бил станал атентат.

Убили заместник-директора на Френската банка. Той бил на почивка в района на Монблан.

След три седмици Монторси започна да се оправя. Бавно. Щом се събудеше, отиваше в банята и плюеше пенлива гъста слюнка. Беше отслабнал повече от десет килограма. Не беше виждал слънчева светлина от двайсет дни. Беше жълт, зеленикаво жълт, кожата му имаше цвят на загнил плод. Брадата му беше прорасла, мускулите му бяха се отпуснали, а гърбът — слаб и превит. Ставите го боляха. Непрестанно изследваше своето сандъче на спомените. Присъствието на Маура се бе засилило. Болезнено ярките видения го поразяваха с голямата си честота, сега вече и когато работеше с Крети. След атентата настана революция по върховете на френските финансови среди. Бяха им се обадили от тамошните служби. Измаил щял да кацне във Франция. Веднага потече масиран поток от информация между Париж и Милано. Името на Измаил продължаваше да изниква от отделни фрагменти, които не можеха да бъдат свързани помежду си.

След един месец, прекаран на улица „Подгора“, докато дейността на Измаил във Франция беше в своята върхова точка, Крети реши да пусне Монторси от апартамента. Слязоха да пият по едно кафе. Монторси беше слаб, коленете му трепереха. Оскъдното слънце на Милано — бледосива разсеяна светлина, отразяваща се от балкона и огромните стени на Съдебната палата — го затрудни, докато правеше несигурни крачки до отсрещния магазин за цигари. Седнаха. Купи първия си пакет папие майс, след като беше изпушил стотици на аванта от Крети.

Той беше един сам човек. Маура присъстваше тиха и разсеяна като дневна светлина в едно вътрешно съхранено минало. Все същата, тя дишаше в него едва доловимо, но неуморно. Запушиха. Крети взе по една бира. Каза му, че се казва Машопинто. Джузепе Крети било име за прикритие. От трийсет години работел за службите. Убил бил много хора. Загубил бил също много хора. Бил вдовец. Бил много търсен за „мокри“ поръчки, организирани от службите. Бил опасен звяр, на който може да се вярва, имал остър хищнически инстинкт и никакви угризения.

Крети като че ли долови мисълта на Монторси.

— Ние сме животни от изчезващ вид — каза му той и отпи дълга глътка бира.

На другия ден Крети направи предложение на Монторси.

Предложението се съдържаше в договор от фина и лека копирна хартия. Пишещата машина бе отпечатала зле буквите. Допълненията към договора бяха с безкрайно малки буквички. Употреби цял следобед, за да го прочете. Беше рискован договор. Имаше чувството, че отговорността за националния отдел, ръководен от Крети, принадлежи именно на Крети. Без Крети би било рисковано, същинска примка. Непрекъснато някой отказваше да поеме отговорност. По неведоми причини. Ако си ранен в чужда страна, сам се оправяш. Ако си осъден на затвор в чужда страна, присъдата ти не се отменя, службите не се намесват. Ако изгориш, твой проблем си е. Смъртта пърхаше с криле на неясен фон и присъстваше между сричките. Смъртта. Маура. Вината продължаваше да го разкъсва. Често плачеше нощем. Виждаше Маура навсякъде, спомените се множаха. Би искал да поговори с нея. Сякаш бяха минали десет години. Искаше да говори дълго с нея, за нея. Искаше да я държи в обятията си. Чувстваше я само временно далеч от себе си, за малко далеч от себе си. Цял живот щеше да изживява най-трескавото си чувство — че ще я срещне, че е предопределено реално да се срещнат след време.

Подписа договора със службите. Реши да не се отбива в управлението.

Първата операция започна след месец. Заведоха го по тъмно на една тренировъчна площадка.