Джузепе Джена
В името на Измаил (7)

Инспектор Гуидо Лопес

Ти пречисти тялото си от алкохола. Оформи малко мускулите си. Изучи наръчниците по тайнопис. Молитвата ти разкри кого да мразиш и на кого да простиш. Паднал си на земята и си способен на всичко.

Джеймс Елрой, „Американски таблоид“

Милано

23 март 2001

06:30

Един умрял на улица „Падуа“. Последните остатъци от гъбите се бяха изпарили в съня му, но Лопес се чувстваше зашеметен. Навън беше тъмно, не успя да различи вали ли или не. Дори не закуси.

За да стигне до улица „Падуа“ му трябваха четирийсет и пет минути. Още валеше кален дъжд. Паветата и асфалтът бяха матови, на бляскави петна. Хлъзгави. Колелетата на колата не зацепваха добре, воланът беше лек, сякаш откачен от кормилния механизъм. Като че ли плаваше. Трафикът, въпреки часа, беше много тежък. Още като видя от първия площад задръстването (безкрайна върволица от деформирани мръсни каросерии, запалени червени фарове, замъглени предни стъкла, пара, излизаща от открехнатите един пръст прозорци), Лопес реши да хване второстепенните улици, но да спира на стоповете беше невъзможно при зърнестия асфалт, станал хлъзгав от досадния ситен дъжд. А задното триъгълно прозорче бе като чиста сгъстена водна пара — отоплението не му действаше.

След половин час стигна площад „Лорето“, там пък — ремонт. Ново задръстване. Преброи точно осем пътни полицаи, които си приказваха.

Улица „Падуа“. Лопес пое по лентата за автобусите към „Лорето“, обратно на движението, и самият причини задръстване. Тогава не издържа, подаде навън палката с ръка и си проби път, докато клаксоните пищяха като луди.

Номер 53 на улица „Падуа“. Две коли на „летящия отряд“, две цивилни коли, една линейка и една очукана кола за наблюдение. Лопес остави колата наполовина на тротоара — наполовина на улицата, и другите коли трябваше да заобикалят смачкания му багажник.

Човекът беше по очи, на два метра от вратата на номер 53. Непромокаемата му дреха беше подгизнала, тъмнозелена. Черната чанта — стисната за ремъка от една бяла, студена ръка, посипана с дребни калки, неподвижна. Бяха го застреляли в главата, отблизо. Два пъти. Гримаса на ужас върху широкото му лице. Леко отворената уста позволяваше да се видят две редици жълти стиснати зъби, очите — две черни хоризонтални цепки, а кожата — надиплена на гънки като на някой дебелак върху виолетовия изходен оток от куршума с парчета и влакна надробена кост.

Завари Джорджо Калимани наведен над трупа. Той и Калимани вече рядко се срещаха. Бяха останали само пет души на заповедите на шефа Сантовито в Следствения отдел на улица „Фатебенефратели“. Подкрепления вече не идваха, имаше проблеми и с ваденето на разрешения. Много добре личеше в какво беше обречен да се превърне Следственият отдел. Той бе свързал съдбата си с разследванията от началото на деветдесетте години. Политиката на Сантовито, босът на отдела, беше да се свърже с магистратурата, да получи незаконни доноси и неофициални сведения в замяна на купища разрешителни. Сантовито, опирайки се на пробивни магистрати, се опитваше да направи големия си скок и да премине на друга служба, възползвайки се от натиска върху политиците и промяната. Сега, когато всичко беше свършило, не само Сантовито, но и целият Следствен отдел — както и групата за атака на миланската магистратура — бяха с притъпени оръжия и който имаше неуредени сметки беше решил да ги уреди, а за това плащаше Сантовито, плащаха магистратите, плащаше целият отдел. Калимани беше разпределен във вътрешността на страната и все по-рядко се случваше задачите му да съвпаднат с онези на Лопес. Понякога се сблъскваха на четвъртия етаж на „Фатебенефратели“, поздравяваха се и пиеха по едно кафе. Работата им беше отвратителна…

— Здрасти, Джорджо — каза Лопес.

Косата на Калимани беше мокра от дъжда, челото му — разделено хоризонтално на три равни части от две съвършено еднакви бръчки. Трябва да беше там от доста време.

— Най-после дойде — каза той на Лопес.

— Имаше задръствания.

Заваля силно, на тежки големи капки.

— Никога не е имало такива дъждове пролетно време.

— Над хиляда метра височина вали сняг и замръзваш.

Калимани употреби няколко секунди, за да стане и да изтръска влагата от себе си. Отметна глава и погледна Лопес, без да добави нещо.

— Е?

— Нищо.

— Кой е?

— Няма документи.

„Браво“. Предният ден бе намерен трупът на някакъв емигрант — цейлонец, пакистанец или индиец — не знаеха. Насред центъра, без документи. Изстрел от пистолет в устата — може би уреждане на сметки. Щяха бързо да приключат случая — хората без документи обикновено са пройдохи.

— Кога се случи? — попита Лопес.

— Малко преди шест.

— Колко малко?

— Малко. Обадиха се в шест без четвърт. Десет минути след това бяхме тук.

— Кой се обади?

— Няма да повярваш. — Калимани се смееше.

— Кой?

— Един мароканец. Уплашил се.

— Има ли разрешително?

— Има.

— Затова се е уплашил.

— Именно…

Лопес мълчеше. Калимани продължаваше да се опитва да се изтръска. Беше пребледнял от студа. Лопес също. Улица „Падуа“ беше ледена и тъмна. Къщите й бяха влажни дори когато беше топло, а голите стени на грозните блокове, в очакване да бъдат построени нови, сега бяха напоени с влага на големи вертикални петна като от плиснати кофи. Виждаха се скелета.

— Какво ще правим? — попита Лопес.

Направиха следното. Калимани щеше да последва трупа до моргата на болницата, тъй като в онази на лабораторията нямаше място, за да присъства на първите манипулации с тялото, да изследва дрехите и да вземе евентуално доклада от аутопсията. Лопес щеше да остане на място и да продължи първоначалното разследване, да се опита да разбере откъде е идвал и накъде е отивал убитият. Стори му се, че той се изправя на крака, с виолетово петно от съсирена, но незасъхнала кръв, набиващо се на очи, преди да рухне в носилката — инертен и отпуснат, вече вцепенен. Калимани затвори неуверено задната врата на линейката, която тръгна, без да пуснат сирената. Агентите бяха разпръснали любопитните от мястото на престъплението и сега втренчено изследваха всичко наоколо — бавно, предпазливо, като къртици или животни, които трябва да изберат къде да си направят леговище. Лопес реши, че няма да устои на тази формалност да търси по земята гилзи, следи, курешки от гълъби по стръмната улица с напукан бетон, почернели или избледнели хартийки от дъвки, мокри и размекнати от дъжда, както и някакви си пластмасови червени капачки от бутилки.

Наведе се и на двата квадратни метра, заети малко преди това от тялото, се включи в огледа заедно с другите агенти.

Не намери нищо.