Джузепе Джена
В името на Измаил (68)

Инспектор Давид Монторси

Когато човек вярва в дните, прави погрешна крачка. Нека истинският император да вижда зад блясъка мрак, зад палата — пропаст, и да съумее да обедини в сърцето си радостта и страха на народа.

Атауир, „Завет“

Милано

28 октомври 1962

21:00

Арле му каза да влезе и Монторси пристъпи. Кабинетът беше тъмен и душен. Бюрото, зад което седеше Арле — прекалено голямо за стаята. Една настолна лампа осветяваше тясното място. Таванът беше много нисък. Всичко беше претъпкано с книги, етажерките се издаваха навън, намалявайки доста пространството.

Арле бе седнал, блед и слаб, зад белия сноп светлина на лампата, откъм изтритото дърво на бюрото. Купчини документи изпълваха плота.

Събеседниците бяха кратки и хладни.

Арле държеше ръцете си прилепени една до друга, сякаш се молеше — една светска, не добронамерена молитва. Бледата му кожа изпъкваше в полусянката, тънки синкави венички пулсираха равномерно под очите му, в зависимост от миганията на фините клепачи. Странни ечемици под торбичките се събираха в малки издутини от по-кафяви израстъци и правеха да изпъкват небесносините му, почти бели зеници, същият почти губещ се цвят като на косите — бели, но не и снежнобели. От време на време допрените му ръце докосваха устните в молитвена поза. Погледът му като че ли призоваваше някакъв недостижим принцип, отсъстващ в това тясно и душно място. Имаше вял, блед вид. Арле изглеждаше съсредоточен в някаква вътрешна точка, вътрешно видение, което изплуваше в мълчанието и в думите в сцената между тях.

Монторси, от друга страна, изпита смущение. Опита се да изглежда твърд.

Започна той.

— Бях в дома на Енрико Матеи, докторе.

— Зная за разследването, Монторси — каза Арле. — Бях информиран, въпреки че както ви казах, аз постепенно прекратявам работата си в лабораторията…

Твърд, точно така.

— Информиран за какво, докторе?

— За разследването… Че отново ви е бил отнет случай…

Очите вътре в очите му се изгубиха в някаква изкуствена, ледена светлина.

— Странно е, докторе. Отнеха ни го преди няма и час… Странно е, че вие вече сте осведомен…

Арле се усмихна. Разтвори ръце и започна да прокарва десния си показалец по едно дълго тънко преспапие. Приличаше малко на сцена от филм, блестящ, черно-бял, преекспониран филм.

— Ами… По-скоро странен е фактът, че само за два дни на вашия отдел са били отнети два случая. И то не какви да е случаи… Какво да ви кажа?…

Усмихваше се. Продължаваше да се усмихва, но оставаше все така съсредоточен — съсредоточен другаде.

— Бих казал, два фундаментални случая…

— Фундаментални.

— Фундаментални, да. Може да ви се стори прекалено… Или преувеличено определение…

— Пристрастно. — Без малко да се изсмее. Да, бе, пристрастно…

— Пристрастно? Интересно… Какво пристрастно виждате, инспекторе, в подобни истории? Горкият Енрико Матеи. Горкият Итало Фольезе. Виждате ли, това е различна смърт. Говоря точно като патоанатом. Различна твърдост, различно телесно състояние. Или, ако мога така да се изразя, имах щастието да прегледам и двата трупа. Мога да кажа, че съм бил един от последните, докосвали телата им. Ако човек не се остави да го привлече вкочанеността им, цветът на някои техни части, то работата, за която съм призван, се превръща наистина в последен поздрав. Всъщност тази работа изисква изключителна обективност. А също и милосърдие. Трябва човек да е много милосърден, дори и към себе си, за да се справи с такава деликатна задача. И толкова мръсна, в края на краищата. Къде виждате във всичко това пристрастността? Говорите и вероятно не знаете какво говорите…

Монторси се почеса по тила. Изглеждаше чувствително състарен. Дните понякога ся епохи, бе казал шефа.

— Тогава да не я наричаме пристрастност. Да я наречем страст, докторе. Една черна страст. Луда. Разяждаща. Струва ми се любопитно вашето поведение. Вие създавате впечатлението, че сте съвършено неподатлив на страсти. Обаче говорите за милосърдие. Не е ли странно? Май че и вашият случай е странен, поне колкото моят. Мислите, че не знам какво говоря ли? Добре знам какво говоря. Въпреки всичко изпитвате някаква страст, нали, докторе? Имам предвид отскоро. Вие също бяхте в плен на страстта. Или греша?

Пое си дълбоко дъх. Между двете тела като че ли протичаше електричество, почти като поток от различни възможности, отчасти свързани с насилие, дори драматични. Арле виждаше как младият инспектор трупа напрежение и може всеки миг да скочи. И Монторси усещаше в себе си мигновената, животинска готовност за скок, за внезапното и свободно избухване на една неудържима ярост, подхранвана от фалшивото спокойствие, от бързите промени през изминалите часове.

Арле отново бе склопил ръце и подпрял брадичка.

— Като че ли не можете да намерите думата, инспекторе. Думата, която затваря кръга. Онази, която казва всичко.

Думата, която казва всичко. Пауза, за да я каже. Накрая я каза.

— Измаил. Говорите за Измаил. Това ли е думата, докторе?

Арле притвори очи, леко наклони глава към стената назад, сякаш слушаше музика.

— Чудесно, чудесно…

Отвори отново очи, втренчвайки се в Монторси — една ледена, абсолютна траектория, която би направила на прах всяка дума; поглед, хвърлен отвъд думите.

— Чудесно, инспекторе. Имате ли представа защо ви повиках тук, на това място?

Монторси замълча. Всичко му се струваше невероятно. Уродливо. Погрешно. Арле не можеше да знае за снимката, за откритието, което Монторси бе направил в дома на Матеи.

— Не — каза Арле. — Нямате представа.

На Монторси му се искаше яростно да извади своя 45-и калибър, да му избие зъбите и да му напъха тъмното дуло в устата. Щеше да стреля много пъти. Ноздрите му се разшириха. Като че беше вдъхнал кордит, мирисът на желязото в кръвта.

— Защо деца, докторе? Измаил не ви ли обеща нещо по-добро?

Арле остана почти като зашеметен от произнасянето на името на Измаил. После пак се концентрира. Погледът му се отклони наляво, за миг се изгуби, само за миг.

— По-добро ли? Вие не си давате сметка…

— Не. Не, не си давам сметка.

— Не. Не можете. Вие нямате представа колко са фундаментални изследванията, които се извършват тук. Ние се занимаваме с тъкани, с клетки, но също и с причини. Малформации. Откриваме дълбоки процеси. Тук и другаде. Между другото, не това е мястото, за което съм определен. Не разбирате ли? Генетиката… Вие нямате представа колко ще бъде уважавана генетиката в бъдеще, с какво обожание ще се гледа на гените, на скритите кодове, на наследствеността, която изследваме тук. Ние тук работим над едно пророчество. Когато времето на Измаил приключи, онова, над което работим, ще има силата на закон. Ние създаваме азбуката на един нов закон. Ние работим над един нов закон…

— Нов закон?

— Нов закон. Но не за това трябва да разговаряме, нали инспекторе? Давид Монторси… Трябва да сте от еврейски произход… Ходите ли редовно на църква, инспекторе?

Усмивката му бе прегънала слабите му сухи бузи в две ивици изхабена плът, симетрични ленти от еластични бръчки, вкопани от патоса на годините. Приличаше на блед маджун. Гласът му идваше от продънени дробове, обхванати от неестествена треска. Монторси не обърна внимание на въпроса му.

— Кога ще свърши, докторе, времето на Измаил? Днес? Утре? Ще има ли нови мъртъвци, преди да свърши времето на Измаил? Колко мъртъвци? Десет? Сто? Колко?

Лицето на Арле стана сериозно, сякаш се събра в една точка, точка без форма, и погледът му стана суров, почти драматичен.

— Да. Ще има много мъртъвци. Нов закон не се налага без кървав данък. Всичко това е необходимост.

— Значи сте вие, докторе… — прекъсна го Монторси. — Вие сте Измаил…

Гъстите бръчки по лицето на Арле се свиха. Неестествена усмивка сгърчи лицето му.

— Не, инспекторе. Не… Вие не разбирате… Аз не съм Измаил.

Докато произнасяше тези думи, продължаваше да се усмихва.

Монторси млъкна за миг.

— Искам да видя Измаил, докторе.

Арле се разсмя. Гнойната язва на усмивката му се разшири, показаха се дребни жълти зъби.

— Но… това е невъзможно… Вие не разбирате… Не можете да разберете… Имайте предвид… Имайте предвид, че в момента го виждате… — смееше се той.

— Но нали току-що ми казахте… че вие… Значи все пак вие сте Измаил?

— Да, в някакъв смисъл. Но не така, както го разбирате вие, инспекторе. Не. Не можете да видите Измаил. За вас е невъзможно. Така е било решено.

— Решено какво?

— Да не можете да го видите. Вие няма да бъдете сред Синовете на Измаил. Вие не можете да го видите. — Гласът му идваше от дълбоко, със сила, малко по-висока от шепот. — Вие сте донякъде късметлия. Бяхте избран. Това е причината да ви повикам тук. — Направи театрална пауза, приближи се, после седна, облегна хилавия си гръб на украсената кожена облегалка. — Имам за вас послание от Измаил.

Давид Монторси беше слисан. Изглеждаше, че изстрелът му беше отишъл напразно. Съзнанието му беше като широка бяла униформа. Гласът на Арле съдържаше нещо хипнотично — едно студено ядро, излъчващо опасна топлина.

Докторът отново заговори:

— Измаил иска да се свърже с вас. Не се смятайте за прекалено щастлив. Това е по-честа практика, отколкото си мислите. За съжаление Измаил трябва да отглежда един вид и преградите, които се изпречват пред него.

— Преградите, които му се изпречват…

— Да, да. Вие не можете да разберете. Никой не може да разбере, освен ако Измаил не се яви пред очите му. Той е сияйно велик, нима не знаете? Измаил се проявява за вас по непонятни начини…

— Чрез Символите, нали? Чрез убитите деца, нали? Така се проявява…

— И така. Символът е необходим. Виждам, че горкият Итало Фольезе наистина не е взел предпазни мерки…

Имаше предвид доклада на Фольезе. Онзи, който Монторси бе снел от свалената машинописна лента. Символът. Трупът на детето от „Джуриати“. Може би онова дете бе излязло от килиите на института на Арле.

— Непредпазлив жест, да — каза Монторси. — Жестът на Фольезе ще ни позволи да вкараме в затвора вас, Измаил и цялата ви секта.

— Секта? В затвора? Ама вие наистина не разбирате. Толкова сте далече от истината… Измаил е прекалено велик. Вие мислите, че съществува килия, която може да побере Измаил и неговото величие? Мислите, че някаква секта би била достатъчна да символизира неговата светлина? Вие нямате дори бегла представа за силите, които са замесени. Тези сили са вездесъщи. Вездесъщи! Вие сте нищо. Едно нищо. Аз също. Ние сме нищо пред сблъсъка с тези сили. Те са гигантски. Вие не разбирате. Един стар закон се противопоставя на един нов закон. Законът на Измаил. Този закон е тук и сега. Той работи, за да се превърне във вечен. Измаил е вече тук и разгръща своята мощ…

Той не беше просто обсебен. Монторси разбра по драматичен начин, че той бе един опасен обсебен. Някои психотични пациенти не губят връзка със света. Трудно е да ги разпознаеш. А Арле продължаваше ли продължаваше. Това изригване на трескавост…

— И това, което правим тук, и не само тук… е нищо. То е нищо пред мощта на Измаил. Днес Измаил е навсякъде. Но вие не можете да го разберете. Със сигурност ще се научите да го чувате. Такова е и посланието. Посланието на Измаил.

— Посланието на Измаил!…

— Посланието за вас. За вас, Монторси. Разбирате ли?

Арле се наведе малко към него. Лицето на Монторси бе вкаменено. Цветовете сега бяха така ясни и силни, до болка… Всичко изглеждаше фалшиво и кухо… А думите — те просто сякаш една по една отпадаха… Малко думи, прости и ясни, с които да се изразиш, като че ли малкото останали думи бяха груби отломки от изчезнала, изцяло подменена цивилизация…

— Посланието на Измаил е това, инспекторе. И е предназначено за вас. Съобщавам ви го, без да разбирам напълно значението му. Има предупреждение. И то е следното. Като го разберете, не се опитвайте да нападате мен. Аз съм изключен от този процес. Аз не познавам каналите, по които протича силата на Измаил. Когато го разберете, няма да искате да ме пипнете. Държа да ви информирам, че Измаил разпореди моето заминаване. Тук съм само за да предам това послание по волята на Измаил. Посланието, което трябва да ви предам, е просто. Няколко думи.

На Монторси му се искаше от Следствения отдел да ги чакат с Арле пред института. Всички! Целият състав. Но всъщност в какво можеше да бъде обвинен Арле?

— Ето посланието за вас, инспекторе. Измаил ви съобщава, че вие сте един от избраните за борбата. Нанесената рана непременно ще ви зарази. Колкото повече омразата и разочарованието растат във вас, те винаги ще бъдат инструмент на Измаил. Измаил винаги ще ви наблюдава отдалече, но вие никога няма да можете да го видите.

Монторси беше като зашеметен, и двамата бяха като зашеметени — две бледи лица в полумрака, като два еднакви профила, изникнали от нищото. Арле сякаш прогресивно се подмладяваше, докато Монторси се състаряваше, докато престанаха да се различават. Заприличаха на двама човека, съвместими с понятието „човек“ изобщо, които се гледаха в изумление, изпразнено от съдържание.

Арле пръв наруши мълчанието.

— Вървете. Аз също трябва да вървя — усмихна се той за последен път. — Няма да се видим повече. Никога!

Монторси си помисли: „Ще го убия!“ Стисна дръжката на пистолета.

Арле се досети и се отпусна.

— Излишно е, Монторси. Не би помогнало с нищо.

Монторси видя ръката на Арле, облегната на ръба на бюрото — той държеше миниатюрен пистолет.

В коридора го посрещна отново бледата светлина. Монторси вървеше бавно. Светлините във всички стаи сега бяха изгасени. Прозорците бяха като големи черни дупки, в дъното на които лежаха отпадъци, малформации и сгърчени меса. Генетиката. Новата наука. Законът на Измаил. Стъклата бяха в лиги, виждаха се следи от засъхнала слюнка, в зависимост от ъгъла на отражението.

Докато преминаваше дворовете, мислеше — мислеше над думите на Измаил. Щеше да бъде трудно да получи от новото ръководство на Следствения заповед срещу Измаил. Това разследване започваше с една неприятност, даже с две, но с първите две престъпления на Измаил не можеше да се занимава. Трябваше да открие седалището на сектата. Трябваше да добие представа за връзките на Измаил с американското разузнаване. Трябваше деликатно да се намеси чрез дипломация, висши канали, мъглява, далечна политика. Освен това всичко свършваше. Според шефа ръководството на Следствения щеше да бъде свалено веднага, още на другия ден в Рим. Може би дори самото съществуване на Следствения беше под въпрос.

А посланието? Посланието на Измаил за него? Точно за него? Измаил знаеше за него. Докладът на Фольезе, свален от пишещата машина, се беше оказал ценен. Но му беше посочил един риск. Измаил го познаваше. А той — въпреки бръщолевенето на Арле — знаеше доста за Измаил. В нормални условия — без последния акт на политическа агресия, без дестабилизирането на страната с атентата срещу Матеи — той беше сигурен в това.

Щеше да бъде въпрос на седмици, на месеци.

Но щеше да хване Измаил. Сигурен беше.

„Нанесената рана непременно ще ви зарази“. Какво значеше това? Кой кого раняваше? Кой кого беше ранил? За каква зараза говореше Арле? Заплахата от страна на Измаил го караше да потръпва. Стисна ръце в джобовете си. Пот избиваше по дланите му. Усети топчетата смачкан мъх, протърканият хастар на джобовете си. „Нанесената рана непременно ще ви зарази“. Почувства тръпката, усети черепа си да тръпне до мозъка като разцепен, усети най-дълбоките му субстанции да реагират. Фольезе е бил инструктиран да му каже за съществуването на Измаил. Не разбираше. Измаил го беше избрал — какво означаваше това? Обзе го страх.

Опита се да си поеме дъх.

Лицето на набития пазач носеше отпечатъка на съня. Дебелият му корем сега личеше повече под черната престилка. Изпрати го до вратата.

Навън стоеше една луксозна кола, вероятно дипломатическа, номерът й не беше италиански. Широка, черна, занемяла. Моторът се запали и остана в очакване. Вероятно чакаше Арле. Това ли бе колата, която трябваше да го отведе?

Видян през огледалата на онази кола, Монторси бързо се превърна във вертикален силует, с чинно прибрани в джобовете ръце, отдалечаващ се в озоновата нощ на Милано.