Джузепе Джена
В името на Измаил (63)

Инспектор Давид Монторси

Поръчителят на тази операция остана скрит. Беше лансирана хипотезата, че това може да е бил президентът на ЕНИ Енрико Матеи. По онова време той водеше сурова битка срещу многонационалните петролни компании и за целта бе установил връзки — и с помощта на службите — с много арабски правителства.

Джузепе де Лутис, „Тайните служби в Италия“

Милано

28 октомври 1962

17:50

Три полицейски коли. В първата — Монторси и Омбони. Към „Метанополи“ — малкото градче, построено на входа на Милано — големи стъклени сгради, оглеждащи се в ниското небе на равнината, обградено с напоителни канали. Две коли до „Джорно“. Шефът пък щеше да изпълни в първо лице и по най-деликатния начин обиска в дома на Матеи. Беше решил да предупреди вдовицата, като й каже, че е той, да не се тревожи. „Монторси“ щеше да отиде при него след това, направо от Метанополи, за да потърси онова, което трябваше. Щеше да търси следи от Измаил.

Нямаше още шест, а беше тъмно. Колите „Алфа“ 2600 бяха със запалени фарове и монотонните сирени отдалече известяваха за тях. Една жена тичаше по площада след куче, което джафкаше към улица „Корвето“. По надлеза над булевард „Пулье“ имаше опашка. Фантини Козми — огромна сграда на площад „Болоня“ — изхвърляше облаци дим от високи ръждясали комини. Сред буренаците един отводнителен канал пресичаше булевард „Лукавия“, където високите нови къщи преграждаха ветровете от периферията към центъра. Газ към задимения квартал. Сноповете светлина пробиха смога, наслоен върху помътнелите каросерии, цвета на бледото миланско небе и вертикалните, леко наклонени пушеци, които вече не бяха тъй далеч. Към булевард „Омир“ много боядисани ламаринени кутии бяха наредени на асфалта, досами бордюра. На десетина метра по-напред се виждаше камион — няколко работника товареха ламаринените кутии под сивото тежко чергило на камиона, а от близката къща портиерката бе излязла да ги гледа. От другата страна стояха две жени с пълни чанти, издути от покупки. Бяла трева разцепваше тротоара и блестеше в падащия здрач, а напред, далеч към хоризонта, небето се отваряше към Киаравале с обичайните си портокалови пукнатини.

После завиха по улица „Емилия“, качиха се на моста и отново завиха, докато Милано остана долу в ниското, със странните си пушеци и хиляди зареяни студени светлини, прави улици с перпендикулярни пресечки и кръгли ядра на площадите. Накрая, след като подминаха напоителния канал към Сан Донато, отново се спуснаха по пистата, водеща право към „Метанополи“, до входната врата на центъра, построен от Матеи. През решетките на входния портал се виждаше стъклото с дъговидни цветове на главната сграда на ЕНИ. Просветна неясна светлина, като заревото на залез. Отпред се виждаше едно високо издигнато фирмено знаме. На него, развято от вятъра, като по чудо на жълтия фон изникна черно куче с шест крака, което бълваше огън от ноздрите си — символът на „АДЖИП“, избран от Матеи.

Сградата на ЕНИ приличаше на зъб, прояден от кариес. Смъртта на Матеи я бе изсмукала отвътре като скоротечен рак, болест, която бе разяла хората и нещата. Фоайето беше бляскаво, изпълнено с цветя, излъчващи неестествен мирис на сладникава смърт, аромат на сладки кравайчета — една топла полепваща миризма, която сякаш се просмукваше в дрехите и кожата. Вътре всички полицаи бяха бледи, включително и Монторси, докато вицепрезидентът приемаше Омбони. Вицепрезидентът беше почтително човече, което непрекъснато повтаряше думата „нещастие“. Повтори го три или четири пъти.

Именно той ги съпроводи до кабинета на Матеи. От началото на операцията бяха минали четирийсет минути.

Кабинетът бе голям и празен. Мебелите бяха излъскани със старание, което сякаш бе оставило ореол след себе си върху гладкото дърво. Вицепрезидентът на ЕНИ ги следваше, показваше им документите, а те снимаха — всичко.

Монторси откри веднага онова, което търсеше. Досието за Измаил с подписа на Фольезе, беше във второто чекмедже. Матеи беше подчертал всичко, практически всяка дума.

Той е знаел, че ще бъде първата жертва на Измаил.

Другите останаха да снимат и да вземат всичко, което можеше да се вземе. Монторси полетя обратно към Милано. Бързо, по пустите вече улици. Момчета играеха на топка на асфалта към улица Толфети.

Половин час след това беше на улица „Москва“, под дома на Матеи.

Там имаше три коли пред входната врата. Монторси влезе с големи крачки, взе наведнъж стъпалата (от тънък, полупрозрачен мрамор с мирис на сладък полиращ лак) чак до широко отворената врата, пазена от полицай. Той го позна, поздрави го, но Монторси бе вече в тъмното преддверие — коридор, изпълнен със същите цветя като във фоайето на „Метанополи“, и забеляза на бежовата от полусянката стена, поставен в рамка от стъкло, силуета на шесткракото куче — вероятно оригинала на графичния проект. Едно куче, бълващо огън насред коридор, между тамянния дъх на вехнещи цветя.

От една стая в дъното на коридора долиташе говор. Шефът бе седнал на фотьойл, придърпан напред към жената, с ръце между коленете. И двамата погледнаха Монторси при влизането му. Жената бе вдовицата на Матеи. Тя беше като бяла тръстика, белязана от болка без ясни граници и въпреки това с присъствие в помътнелите очи, опечалени от тъмни торбички. Гордост, недоверчиво чувство за съществуване, нещо заплашително и нестабилно, може би същата потискана болка, превърнала се в неръждаем фрагмент от несигурността, а може би следа от суета. Тя се сблъскваше с края на света. На нейния свят. Съпругът й бе разпръснат над облаците, носещи дъжд, падайки след взривяването на самолета, траяло цял живот, а сега и тя изглеждаше като умряла, умряла от лоша смърт. И въпреки това високомерието, почти като ухапване от друго измерение, като че ли вече я обхващаше. Едно механично, автоматично ухапване. Сякаш след малко би могла, въпреки всичко, да впие нокти в нечия плът.

Доловимата мощ на една жена.

В този момент тя приличаше на водовъртежа, погълнал Матеи. Сякаш смъртта му я изграждаше отвътре, построявайки й нов скелет — лъскав, здрав, гъвкав.

Това трая само миг. Вдовицата и Монторси си стиснаха ръцете — договор за взаимна и бърза антипатия.

— Госпожа Матеи ме увери, инспекторе, че можете да търсите колкото искате. За госпожата това е трагичен момент, но тя ще ни сътрудничи — каза шефът.

Монторси не знаеше какво да търси. Подаде доклада за Измаил на шефа и каза почти прозявайки се:

— Беше в кабинета му. Той го е чел. Подчертавал е. Знаел е. Разбрал е.

Монторси седна до вдовицата на Матеи, която дръпна краката си свенливо. Въпреки трепета, увереност струеше от тази жена.

— Госпожо Матеи… Наистина няма да ви отнема много време… Имам само един въпрос…

— Моля. — Тя се съгласи в израз на краен, както му се стори фалшив свян. Доловима защита, безмълвно, но все пак ясно предупреждение.

— Госпожо… Вашият съпруг…

— Да?

— Вашият съпруг споменавал ли ви е някога името Измаил?

— Измаил… — Дали се мъчеше да си спомни? Или беше поза, временна поза. Кожата й напомняше сняг. Ако се гледаха китките й, изглеждаше млада.

— Измаил, да… Може би нещо около американците… Американците в Италия… — Тя избухна в сдържан смях, като докосна с ръка челото си. — Боже мой… Това беше кошмар за него… Кошмарът на съпруга ми… Американците… — На колко ли години беше? — Говореше винаги и само за американците… На мен обаче казваше малко неща… Понякога след телефонен разговор тук, ругаеше… Ругаеше американците… — Шефът кимаше в знак на съгласие с нея.

— Кой се обаждаше по-често? Имам предвид тук, вкъщи.

— Той беше през повечето време навън. Хората, които се обаждаха, знаеха, че ще го намерят… Знаеха движението му, той им го казваше… Особено Джорджо… Джорджо ла Пира…

— Значи Измаил нищо не ви говори?

Замълча, навеждайки очи в напразно усилие да се концентрира.

— Вече ви казах, инспекторе. Аз мисля за нови платформи в Близкия изток… Измаил е близкоизточно име, нали?

Монторси погледна шефа. Той поклати мълчаливо глава. Това беше краят.

— Да, може би става дума за нещо в Близкия изток. — Монторси стана: — Преди да тръгна, госпожо…

Очите на шефа се разшириха от притеснение. Надяваше се тази работа час по-скоро да приключи. Да не притесняват повече жената. Да оставят вдовицата на Матеи сама с мъката й.

Тя вдигна поглед — тъмен, пронизващ.

— Да?

— Последен въпрос, госпожо… Мъжът ви имаше ли албум със снимки?

Имаше десетина кутии, натъпкани в гардероба, тапициран с гладък пеницилиново зелен велур. Цветята в коридора вече прогресивно вехнеха и изпускаха все по-сладникав мирис — не на нектар, а захарния аромат на гниещи кокали, нещо между азотно съединение и вонята на гнило. Кутиите бяха невероятно натъпкани със снимки. За щастие Матеи бе отбелязвал годините с мънички цифри в единия край на капака — всяка кутия за определен период от време. Вдовицата остави Монторси сам в стаята, осветена от два слаби абажура. Телефонът звънеше непрекъснато и тя отговаряше на всички обаждания. Чуваше се как шепне в променливия сумрак на коридора. Шефът бе останал в залата и правеше компания на вдовицата на Матеи между телефонните обаждания.

Монторси извади една, втора кутия. Имаше стотици снимки. Матеи с човек с патерици, който се усмихваше до него. Матеи и жена му на маса, Господарят на Италия с полуотворена уста — гримаса, наподобяваща нещо между усмивка и изненада. Матеи и работниците на слънчева платформа, обляна от мощна, неумолима светлина. Обхвана го бавно отчаяние. Нямаше да намери снимката, която търсеше — онази, на „Джуриати“. Имаше десетки, стотици други. Матеи беше отбелязвал всичко. Датата, годината, хората до него, местата, поводът, по който бе направена съответната снимка. Мъжът с патериците беше Джорджо Ла Пира, имаше го на много снимки, отдалечени по време и място.

Напрегна паметта си. Разрови спомените си. Припомни си усмивката на Фольезе предния ден в „Кориере“. Опита се да си спомни поне годината на материала в „Кориере“, онзи със снимката, на която Матеи се вижда — невинен и изгубен във времето — заедно с Лонго и Пайета. Спомни си фразата от доклада на Фольезе до Измаил: „Монторси не е успял да разкрие присъствието на един наш агент сред хората от снимката“. Телефонът не спираше да звъни, шепотът на вдовицата достигаше в стаята чак до него, като че ли се усилваше и кънтеше в миризмата на нафталин от гардероба. Коя година беше? Остана обвит в облак безтегловност без никаква мисъл. Не чуваше дори звъненето на телефона. После обаче чу шефа да мърмори в слушалката след някакво обаждане и докато го слушаше, споменът просветна ярък, мълниеносен. 1949 година. Годината беше 1949. 12 февруари 1949 година.

Намери кутията, върху която Матеи бе написал с правилен почерк „1949-1950“. И започна бързо да прехвърля снимките. Възглавничките на пръстите го боляха, назъбените им краища го дразнеха. Гласът на шефа в коридора по телефона бе започнал да става по-силен.

Снимката бе към средата на кутията. В първия момент не му се стори онази, отпечатана в „Кориере“, онази, която той и Фольезе бяха обсъждали в редакцията предната вечер. Беше по-широка. Имаше повече простор. Нямаше обаче други хора, освен онези — разпознати и неразпознати, — които бяха на снимката в ежедневника. Изведнъж обърна снимката. Видя заострения правилен почерк на Матеи. „Милано — 11 февруари 1949 г. — Честването на партизанския подвиг на игрище «Джуриати» — С мен са: Лонго, Пайета, Аноне, кметът Грени. Отзад: Рекалкати и Арле, стари другари от Доброволните отряди“.

Остана безмълвен в острата миризма на нафталин, а светлината сякаш помръкна. Зад Матеи беше Арле. Стар другар от партизанската борба. Агентът на Измаил, за който споменаваше Фольезе, беше Арле. Това бе липсващото звено. Беше го открил. Преди Измаил да го хване, Монторси щеше да хване Измаил.

В този миг, с восъчно лице и нездрави червени резки по бузите, шефът се подаде на прага. Настана заредена, тежка тишина. Не можеше да се разбере дали ставаше дума за начало или за край. Монторси се усмихна и показа снимката в полусянката. Беше коленичил и се усмихваше, стискайки черно-бялото изображение между палеца и показалеца си.

— Това е, шефе. Държим ги. Свърши се — усмихна се той.

Шефът мълчеше, после внезапно като че ли рухна, раменете му се смалиха и с мъка се опита да задържи главата си изправена.

— Свършило е друг път, Давид. Край. Обадиха се от Рим право тук. Утре съм на разговор с големите началници. Ние ще бъдем отговорни за разследването. Трябва да вървя в Рим. Преместват ме. Сто на сто.

И се обърна, без да му даде време нито за изслушване, нито за отговор. Отиде си без възможност, за какъвто и да е отговор.

Монторси остана коленичил, с помръкнала усмивка. Остана така доста минути, без да мисли за нищо конкретно, изпразнен от всякаква воля или почуда. Погледът му падна върху неузнаваемото лице на Арле, зад престарялата сиво-черна икона на усмихнатия Матеи. Нови господари бяха заличили Господаря. Това бе същността на историята — предисторията на историята. Всичко рухваше. Всичко се променяше. Пъхна снимката във вътрешния си джоб, пооправи и нареди снимките и ги затвори в тяхното гробище от сенки и нафталин.