Джузепе Джена
В името на Измаил (61)

Инспектор Давид Монторси

Още нищо не се знае за едно досие, свързано със смъртта на Матеи, което било попълнено на 28 октомври 1961 година от офиса на ЦРУ в Рим, ръководен от Томас Карамесинес, веднага след това отзован в Съединените щати. Той е отговорен за „акциите под прикритие“ и за операцията, довела до ликвидирането на Че Гевара. Би могло да се каже, че е истински експерт в избиването на знаменитости.

Джорджо Гали, „Тайната режисура“

Милано

28 октомври 1962

17:20

Давид Монторси седеше пред шефа от другата страна на бюрото. Лицето му беше изопнато, а кожата му — млечносива под неоновата светлина. Шефът мълчаливо се съгласяваше. Тъкмо привършваше четенето на досието на Фольезе, изпратено на „Джорно“. Монторси дори не бе споменал за доклада на Фольезе до Измаил — онзи, който го засягаше, тъй като лично го заплашваше. За него беше очевидно, че досието до „Джорно“ беше информация — информация на Измаил, отправена до Матеи. Вероятно самият Матеи бе държал в ръцете си онова досие. Шефът кривеше уста, попипваше си носа със събрани пръсти. После дълго наблюдава Монторси. Мълчаливо.

Накрая заговори:

— Всичко това ни беше ясно, Давид. Беше ни напълно ясно. От доста време. Обаче това… Измаил… Тази стратегия на сектата… Никога не бяхме получавали информация…

Със скръстени ръце, Монторси плъзна поглед в пространството.

— Аз мисля… Ами, показателно е, че не сте имали информация…

Шефът кимна.

— Имахме нареждания за настаняването тук при нас, в Северна Италия, на една американска разузнавателна група… Хората от вчера… Онези, облечените в черно… Трябвало да ги настаним по стаите на управлението… Поне докато не копират архивите ни…

— След което, предполагам, ще отидат в американската база в околностите на Верона… Така твърди в доклада си Фольезе.

— Доколкото знаем, така е.

Помълчаха още малко. После заговори Монторси.

— Мисля, че сензационната операция, за която се споменава в досието… онази, която би трябвало да извести за съществуването на Измаил… Та, мисля, че тази операция представлява свалянето на самолета на Матеи…

Дълга въздишка.

— Ти убеден ли си, че самолетът е бил свален? — Шефът се усмихна с уморена усмивка, накланяйки глава.

— Шефе, щом ни отнеха разследването, все някаква причина трябва да има, нали?…

— Какво си видял, Давид? Откъде си толкова сигурен? — съсредоточено го изгледа той. — Тази нощ се опитваше да ми кажеш нещо… Какво точно си видял?

— Кръв, шефе. И другите са я видели. Засъхнала кръв по листата. Кръв, паднала на пръски от небето. Самолетът е експлодирал нависоко. А дърветата? Бяха незасегнати. Ако самолетът бе паднал, щеше да ги повали.

Шефът кимаше в знак на съгласие.

— И какво искаш сега? Какво искаш да ти кажа, Давид? Ние не сме в играта. Само за един ден смъртта на Матеи вече промени много неща. Ден като вчерашния струва колкото цяла епоха. Такива дни променят всичко.

Монторси изсумтя.

— Ще ви предложа нещо, шефе. От вас зависи. Вие виждате, че ние от Следствения сме една от мишените. Ние можем да влезем отново в случая „Матеи“. Не можем да отидем и да претърсим сградата му.

Погледът на шефа стана празен, очите му заприличаха на изхабени метални клапани, които мътно просветнаха на фона на приглушения хладен неонов кръг.

— Вън от играта сме… Как да влезем пак според теб?

— С убийството на Фольезе.

Мълчание.

— Тоест? Искаш заповед да търсиш в сградата на Матеи това досие? Досието на Фольезе ли?

— Една група отива в „Джорно“. Друга група отива в ЕНИ, в „Метанополи“^[1]. После в дома на Матеи, в личния му кабинет. Това е паралелен случай, шефе. Но ще стоим зад централното разследващо звено.

— Все пак това си е измама. Нечестен удар. Но, както казваш, не могат да спрат подобно разследване…

— Именно, точно така…

Пак замълчаха. Шефът се почеса по слепоочието. Навън се смрачаваше.

— Рисковано е, Давид. Много е рисковано.

Безсилно мълчание.

— Всичко е рисковано. За мен е рисковано също и да бездействаме.

— Но така се излагаме на голяма опасност. Това е все едно да вървим срещу… срещу хода на нещата.

— Най-много да ни вземат случая. Имам предвид разследването…

— Възможно е и аз да изхвърча. Аз да изхвърча, а също да подменят и отдела.

— В противния случай също можете да изхвърчите. Даже и нищо да не правите, шефе, пак можете да изхвърчите.

— Пак мога да изхвърча, вярно е.

— Поне дома и сградата на Матеи. Би трябвало да успеем. Преди да ни отнемат случая, имам предвид…

— Въпрос най-много на три часа. Достатъчно ще бъде някой от ЕНИ да повика прокуратурата. Не повече от три часа. Ако пък не ни го вземат, ще продължим нататък.

— Ще ми го поверите ли, шефе?

Нова открита въздишка, нещо като предварително съчувствие.

— Не, бих те изложил на опасност. Ти си най-младият тук. Ще го възложа служебно на Омбони. Но ти прави каквото искаш. Ще отговаряш пред мен, не пред Омбони.

На излизане от кабинета на шефа, се обърна, за да погледне отново отпуснатото, смазано тяло, укротено от кротостта, придавана от наближаващия край, видян предварително. Шефът също го погледна с бляскавите си волски очи. Кожата му изглеждаше още по-сива. Палеше си цигара. Имаше безутешен вид. Отклони поглед от Монторси и отново потъна в мълчание.

— Аз добре познавах Матеи.

Значи той е бил. Той е бил субектът, който според досието и доклада на Фольезе, имал „тесни връзки“ с Господаря на Италия.

Искаше да говори, да излее всичко и да му олекне. Монторси се върна и седна. Шефът му заговори. Матеи го бил канил и на риба. В предутринен час. Едно мъгливо утро шофьорът му го взел, завел го на летище „Линате“ и с частен джет на ЕНИ го откарал до скалистата, мита от ледено море Исландия. Там ходел Матеи за риба. Той се запътил към него. Видял го — наведен, замислен, да се занимава нещо с кукичките, с почти патриархално търпение. Обърнал се рязко и го поздравил. Още помнел светлата усмивка на Матеи там, сред сухия сняг, дупките и страховитите скали, махащата за поздрав ръка. Прегърнали се. Познавали се отдавна. Матеи го поканил да седне до него. Говорил му за американците, за натиска. Той го наричал „втората вълна“. Казвал, че целта на втората вълна била американците да окупират Европа и да я превърнат в американска територия. Опитвал се да устои на натиска. Казвал, че те били инфилтрирани навсякъде, във всички партии. Но той бил изолирал партиите — те били вън от голямата игра. Освен това били проникнали и в ЕНИ, в службите — изобщо навсякъде. Казвал, че натискът бил огромен. Понякога разчитал на Ватикана. После въдицата започнала да дърпа и вследствие силните разтърсвания кордата потъвала в разпенената сребриста вода. Откритото небе било разцепено от пукнатина, прорязана от северни светлини и ясни, дрипави иначе облаци. Отдолу дърпала рибата. Огънала се тръбата от титан, която Матеи си бил поръчал в една лаборатория в „Метанополи“. Огъвала се сякаш щяла се счупи. Лицето му се било сгърчило от концентрацията. Докато най-накрая, с рязко дръпване Матеи насочил въдицата към небето и за миг сред пенести пръски във въздуха се мярнала бляскава сьомга. С изпънато гъвкаво тяло, тя като обезумяла неистово се виела. После обаче въдицата се счупила, всичко станало много бързо — за миг и с последно отчаяно мятане сьомгата се гмурнал обратно в светлите водовъртежи на ледената вода. Матеи избухнал в гръмогласен смях. И шефът започнал да се смее, но се притеснил да не би Матеи да се засегне както бил останал като идиот със счупена въдица в ръката. А Матеи се обърнал, намигнал му и казал:

— Онази сьомга… онази сьомга съм аз, разбираш ли?

Три часа, за да успеят. За да се престорят, че търсят доклада на Фольезе в сградата на Матеи. Три часа, за да проучат документите, за да открият опорна точка за Измаил и американците в документите на Матеи.

Трябваше да действат бързо. Говори с Омбони. Начертаха стратегията. Бяха готови.

Преди да излязат и да тръгнат към „Метанополи“, отново опита да се обади вкъщи. Даваше свободно, но Маура не отговаряше. Може би нямаше желание да говори с никого. Монторси остана прав, загледан в телефона, мислейки за Маура — без любов и без тревога.