Джузепе Джена
В името на Измаил (6)

Инспектор Давид Монторси

Традициите твърдят за Безсмъртните, че хризантемата произвежда — много рядко — едно червено семе с невероятни свойства. Един ден едно момиченце изяло едно такова семе „и веднага полетяло, отнесено от вятъра“. Малко след това то „изчезнало в синевата на небето — първо главата, а после и краката“.

Йоан П. Кулиано, „Пътуванията на душата“

Милано

27 октомври 1962

07:00

Игрището за ръгби „Джуриати“ в ледената сутрешна киша в Милано — един вдлъбнат леген с кал и мъгла с мътен отблясък. Празно.

Краката се заплитаха, калта беше лепкава. На други места тъмна ледена кора прилепваше към земята и се трошеше под тежестта на Монторси. С усилие напредваше. Освен това земята пушеше. Все пак беше седем сутринта. При това в Милано.

Един смешен подофицер (около петдесетгодишен), който псуваше на всяка крачка, проправяше път на Монторси. Рискуваха да се подхлъзнат. Тинята надвишаваше подметките, цапаше кожата на обувките. Приличаше на лайна. И двамата пъшкаха, един зад друг. Монторси, пазейки се от туфите трева, побеляла от мраза и от мазните следи, оставени от полицая на две крачки пред него, потърси с поглед гредите на вратите на игрището. Те се подаваха от мъглата като огромни наклонени бели стрели. Пръстеновидната писта около игрището бе кафява и утъпкана изгорена земя.

Пристигнаха запотени до звънеца за публиката: четирима агенти, една жена с престилка и зеленикави ботуши, посиняла и раздърпана, и един нисък, набит мъж с протрито синьо яке и двама прошарени лекари със сиви палта и филцови шапки и двама работници в бели гащеризони, изцапани с кал по ръкавите. Подофицерът, който вървеше пред Монторси, стъпваше по-енергично и вече се задъхваше. Присъстващите бяха се извърнали към тях. Монторси различи очите на всички едновременно и докато ги гледаше втренчено, те се пръснаха надясно и наляво към оградата. В краката на групата — един искрящо бял чаршаф, абсурдно чист насред калта. Под чаршафа се видя как мръдва или трепва безжизненото тяло, което се криеше там.

Беше вятърът. Развяваше чаршафа и отдолу можеше да се различи една сплескана, свита, неправилна форма. Русоляв, побледнял от студа, недообръснат агент излезе напред. Монторси забеляза прясната кал, която покриваше обувките на полицая. В началото почти не го чу. Гледаше упорито неясната форма под почти синкавото искрящо платно.

— … към шест часа. Това Са пазачите на „Джуриати“, всяка сутрин го правят.

— Правят какво? — сепна се Монторси.

— Проверка, инспекторе… Казах ви, пазачите на игрището. Всяка сутрин в шест започват да проверяват пистата, самото игрище и мястото зад гредите, където се намираме сега. Рутинна проверка.

— А днес?

— Както ви казвах, инспекторе, днес към шест часа господинът… Как се казвате? — попита той набития човек с мръсното яке.

— Реди. Нело Реди — отговори той. — Това е жена ми Франка. И тя дойде веднага да види.

— Значи, инспекторе, за да няма объркване, тук, под оградата, точно на ъгъла на участъка, онзи откъм североизток, през 1945 година са били разстреляни четиринайсет партизани. След края на войната са им направили паметна плоча. Ето тази.

Плочата беше вертикална, от неизгладен камък. Замърсена.

— Тук можете да видите имената. Но това не е плочата, която ни интересува. Работата е там, че близо до нея са поставили допълнително паметник от мрамор. Той е от гражданите на Милано. Пазачът казва, че под него няма нищо. Под него не са погребани партизани. Няма нищо, трябва да има земя, само земя. Ами, тук е…

— Какво тук?

— … ами, нали това ви казвам… Тук, под плочата на паметника са намерили тялото.

Монторси погледна недълбокото изкопано място. Изровената пръст образуваше къдрави твърди бабуни кал. На един метър от мястото — килната, изтръгната — лежеше мраморната плоча, която трябваше да лежи под имената. На няколко сантиметра от дупката чаршафът вибрираше на вятъра. Беше излязъл силен, напорист вятър. Монторси надзърна през рамо към игрището. Лепкавата мъгла бе изметена, тревата беше сива, небето набраздено от ниски облаци с форма на разхвърляни виолетови юмруци. Гредите на вратата за ръгби бяха високи, добре очертани. Щеше да вали.

Монторси зарови ръка в косата си, без да я усети. Допирът му беше почти анестетизиран от студа и влажния вятър. Обърна се към пазача:

— Вие ли намерихте трупа?

— Ами да, да… Аз обикалям стената, всичко наоколо. Не е много висока, ако някой иска, може да я прескочи. Но…

Дясното му око се изместваше, беше кривоглед. От носа му се стичаше прозрачна течност. Една капка бе изцапала избелялата му дреха.

— Ами, какво искате… За крадене няма нищо. Но има плоча, нали? Човек никога не знае. Аз затова винаги обикалям. Има го в договора ми. Трябва да го правя.

— А днес? И днес ли го направихте?

— Е да де, днес също. Идвам аз, не може да се каже, че беше много светло. Тук, на „Джуриати“, е влажно. Вдига се мъглата. И вечер също. Да знаете какви болки имам… Както и да е, веднага видях, още отдалече, че плочата на земята е изместена. Никой никога не беше я пипал, откакто е поставена. На мен бяха ми казали, че вътре няма нищо. А защо пипат тогава, като няма нищо? Само за да направят беля, дори нещо като атентат, знам ли… В тия времена… Все пак тези са били партизани. Защо трябва да го правят? Тук няма погребани партизани! Има само плоча с надпис…

Монторси се усмихна вътрешно. Пазачът се заплиташе в разказа си.

— Та, идвам аз тука и плочата с надписа наистина — преместена. В смисъл че беше повдигната отдолу в единия ъгъл, а тук имаше прясна пръст. Тук, казах си, са копали и са скрили нещо. Може би оръжие. И тогава ви повиках… Плочата си е нещо официално, те ми го казаха при подписването на договора. Тя за тях е комай по-важна от игрището за ръгби…

— В колко часа?

— Какво?

— В колко часа ни повикахте?

— Ами, трябва да е било към шест. Аз започвам в шест и петнайсет. Горе-долу.

— В колко дойдохте? — попита подофицерът.

— В шест и десет.

— Е?

— И разкопахме. Нали виждате, инспекторе. Нямаше нужда да копаем надълбоко. Веднага намерихме торбата.

— Торбата…

— Найлоновата. Тялото беше в найлонова торба. Там, под чаршафа. Ние сложихме чаршафа.

— Кой отвори торбата?

— Аз, инспекторе… — намеси се агентът.

Черните косми на брадата му тук-там не отговаряха на русолявия цвят на косата му — мазна, влажна, смачкана от служебната шапка.

— Как беше? — каза Монторси, имайки предвид чаршафа.

— Посиняло. Едно посиняло телце. Според мен няма и годинка. Ако искате да хвърлите един поглед, инспекторе… Те, и двамата господа от лабораторията го видяха…

Приличаха на умрели. Двама мъртъвци. Закрепени вертикално, облечени с черни палта, черни подгизнали филцови шапки и обувки, пълни с кал. Единият направи крачка напред и стисна автоматично ръката на Монторси.

— Приятно ми е, инспекторе. Морганти. Аз замествам доктор Арле, който обикновено държи връзка с вас от следствието.

Познаваше Арле. Беше директор на лабораторията. Този никога не го беше виждал. Изобщо онези от лабораторията го отвращаваха. Всеки път, когато видеше някой от тях, потръпваше. Те носеха смъртта в порите на кожата си.

— Колко време имате? — попита Монторси.

— За детето? Чакайте да му направят аутопсия. Струва ми се обаче, че е между осем и дванайсет месеца — каза онзи от лабораторията.

— Как е умряло?

— Рано е да се каже. На пръв поглед — вътрешен кръвоизлив.

— Отдавна ли е умряло?

— Бих казал, преди не повече от един ден. Но все пак трябва да се направи аутопсия. Много е рано за констатации.

Жената на пазача се взираше в нищото. Тъмнината в очите й рискуваше да погълне цялото игрище. Тревата също изглеждаше черна. Монторси видя платното безсилно да се свлича по тялото в торбата — миг на пауза за вятъра. Обърна се пак към пистата и към игрището. Един човек — слаб, почти рахитичен, с коси, стегнати със светла лента, и с гащеризон в цвят електрик — беше спрял на завоя и ги гледаше.

— Кой е този? — попита Монторси пазача.

— Арноне. Казва се Арноне. Един, който тича. Идва тук всяка сутрин. — Отговорът дойде от жената. Гласът й приличаше почти на памук, маса памук, напоен с вода.

— Бягай! Бягай, тук няма нищо за гледане! — извика Монторси на човека с гащеризона.

Онзи стоеше като вдървен. Беше страшно слаб. Впусна се да бяга, като от време на време се обръщаше назад, поглеждаше Монторси и хората около него и продължаваше да бяга.