Джузепе Джена
В името на Измаил (48)

Инспектор Давид Монторси

Има други социални болести и някои от тях са много по-сериозни — например страстта към детската порнография. Която тук е много рядка, но изненадващо заразителна.

Джеймс Г. Балард, „Кокаинови нощи“

Милано

28 октомври 1962

08:40

Давид Монторси вървеше с бавни крачки през Милано. Трябваше да се срещне с доктор Арле. Беше подранил. Небето се бе отворило, разцепено от колосални пукнатини като огромна обелка от портокал — един пукнат растителен купол над града. Небето над Милано, от което Матеи бе се разбил… Милано се събуждаше без своя Господар, без Господаря на цяла Италия… Един човек на колело си свиркаше, вътрешният пръстен на околовръстния път беше полупуст. Гъстите валма влакнест черен дим от комините почти блестяха като подвижни скулптури, изрязани на фона на небето. Въздухът беше ясен и носеше в себе си аромата на някакъв край или начало, мириса на пърлено и на електричество, на утрини без явен смисъл. Ясно очертаните ъгли на сградите се врязваха в гъстите небесни пукнатини на облаците. Прозрачният огромен образ на Енрико Матеи над града… Отворена като сърдечна камера, една част от дъгата пускаше повече светлина — като призрак, падащ от небето, драматично наклонен… Небето на Милано… от което Матеи бе полетял на парчета, на отломки от кости в пръстта през онази нощ… Монторси не смееше да разсъждава за това, погледът му се рееше от мътния блясък на движещите се каросерии до магазините, които вдигаха кепенци, покрити със сажди и друга мръсотия. Вървеше, без да забелязва кой идва насреща му и кой го задминава, само потрепна при пронизителното издрънчаване по релсите на трамвая, който преминаваше с равномерен ход по вътрешния си маршрут. На една будка за вестници Монторси си купи „Ил Джорно“. Заглавието: „Загина Матеи“. Описания, реакции, коментари. Толиати и позицията на Италианската комунистическа партия. Християндемократическата партия в траур. Официалната версия: инцидент.

Гадост. Отвратителна гадост.

Опита да се концентрира. Срещата при доктор Арле. Неговите главорези бяха направили аутопсията на детето от „Джуриати“. С тях Арле бе влязъл в управлението при Болдрини. Беше го видял блед, измършавял, да разпорежда събирането на останките от Матеи в Баскапе. Не разбираше. Само чувстваше. Чувстваше, че Арле беше важната фигура в случая.

Ето я и лабораторията. В преддверието нямаше никой, наблюдателната кабинка беше празна. Мина през входа към вътрешните коридори на първата сграда. Срещна малка група колеги, които тихо се шегуваха — единия пляскаше другия по тила, но Монторси не се усмихна. Мислеше за напрегнатото изражение на Арле миналата нощ. Беше като някаква креда, разпадаща се под силния леден дъжд, близо до подутия разполовен труп на полето, където бе паднал самолетът на Матеи. Може би Фольезе наистина беше открил нещо. Може би наистина имаше някаква връзка между детето от „Джуриати“ и Матеи.

С навлизането си в центъра на изпаренията от формалин, в сърцето на осветения от неон коридор, усещаше притесняващото излъчване на нещо познато, но не съвсем обяснимо. Изкуственият мирис на нещо, което вибрираше от дълбините — подобно, но не същото като властта. Надвисващата милост на неизвестното. Неоновата светлина се разсея, когато на равни интервали някои врати се заотваряха отдясно и отляво. Зад него гръмна тракане на метални колелца. Една празна носилка. Зави наляво. Коридорът стана по-тесен и по-тъмен. Надясно. Намери се в идентичен, но по-светъл коридор и се сблъска с една служителка. Попита я за Арле.

Кабинетът на Арле беше зад кабинета на двете му асистентки, които седяха една срещу друга, почти близначки в движенията си, с онази прилика, придобита от тясната среда, в която две тела и два мозъка влизат в контакт с години. Попита за Арле, казаха му да почака.

Зачака. Маура може би спеше, приютила болката си, забравяйки всичко. Предният ден мумията мълчаливо го бе впечатлила и за миг се бе сетил за нея — миналата нощ, когато повдигна отпуснатото тяло на Маура, чието съдържание беше като на празна изсушена какавида. И Арле му напомняше за мумия, изсмукана отвътре. Трябваше тепърва да провери — щеше да го направи следобед. Дали някой беше влизал пак в кабинета му в управлението. Като приключи тази история, щеше да си уреди сметките с Болдрини. Не можеше да не предупреди за осезаема окултна връзка между ръчичката на трупчето на „Джуриати“ и разкъсания и вече подут, гол и посинял разполовен труп под дъжда на Матеи в Баскапе.

После една от асистентките на Арле го повика. Вече можеше да влезе.

Арле му каза, че разполага с малко време и помоли да бъде извинен. Говореше, но сякаш нищо не казваше. Бюрото беше много излъскано. Имаше нещо беззвучно, нещо безизразно в гласа на Арле. Очите му бяха стъклени, воднисти. Дълбоки сенки. Освен това ръкомахаше. Иначе беше спокоен човек. В единия ъгъл на бюрото му отдясно имаше малък терариум с мръсни и замъглени стъкла, пълен със сух пясък. В него една тъмна и привидно хлъзгава малка костенурка ровеше пясъка. Песъчинките се лепяха по нея, но тя упорито риеше пясъка. Ръката на Арле се въртеше безспир, по един и същ начин, вената му пулсираше бавно отвътре на китката, белите косми отгоре на ръката се напъхваха под маншета на сивата риза. Костенурката продължаваше безуспешно да рие.

Монторси искаше да попита Арле за Матеи и го прекъсна, без изобщо да си задава въпроса дали е подходящо да го прави.

Изобщо Арле беше приел Монторси въпреки изключително напрегнатата нощ, прекарана със службите, които чакаха аутопсията. Това беше деликатна операция, която трябваше да бъде едновременно бърза и точна, като се вземат предвид всички възможности, което обикновено не се правеше. Беше една наистина тежка нощ.

— И аз бях там снощи — каза Монторси.

Изглеждаше, че костенурката всеки момент ще се преобърне. Арле парира темата за Матеи.

— Струва ми се, че вас от Следствения това никак не ви интересува.

Устните му дори не се извиха, камо ли да се усмихнат, но сарказмът му беше ефикасен именно защото беше прикрит зад сричките.

Това вбеси Монторси. Една тиха, старателно потулена ярост. Накъсо спомена за случая, който трябваше да бъде архивиран — извинението, което бе измислил за тази среща. Арле му зададе въпроси, на които Монторси не бе в състояние да отговори. Той настоя. Но Монторси искаше друго от него. Рязко смени темата, като заговори за случая „Джуриати“.

— Вчера… — каза Монторси — детето, намерено на игрище „Джуриати“… Знаете ли за случая?

Никаква реакция.

— Да.

— Бих желал да се разпореди допълнително следствие, докторе.

Отново никаква реакция.

— Ще повикам веднага моя асистент, който се занимава със случая.

Това беше бюрократичен отговор. Той моментално отвеждаше Монторси на финала. В папките на чиновника от лабораторията сигурно беше регистрирано прехвърлянето на разследването от Монторси на Болдрини. Следственият бе прехвърлил случая на Нравствения. Монторси нямаше вече право да се интересува от него. Арле скоро щеше да има предимство. Трябваше да се направи нещо, и то веднага.

— Следите от сексуално насилие над детето, докторе… вие какво мислите за тях?

Арле не помръдна. Притвори очи. Докосна с ръце брадата си почти с молитвен жест.

— Винаги се намира по някой ненормален. Така мисля.

— Колко деца минават всяка година през работната ви маса със следи от подобно насилие?

Арле бавно се усмихна.

— Каква цифра искате да ви кажа? Шест? Седем? Двайсет? Имате ли теория, която да ми изложите, инспектор Монторси? — Този път се усмихна. Устните му бяха лъскави от засъхналата слюнка по тях.

Монторси не отговори. Изправи се със спокойствието на човек, който вече няма съвест, нито интерес. Изпита страх. Обърна гръб на Арле, хвърляйки последен, бездушен поглед на костенурката и си тръгна. Излезе. Спря се на прага. Арле стоеше като вкаменен.

— Благодаря, докторе. Благодаря за всичко — каза Монторси и излезе.

В коридора погледна зад гърба си.

Видя един мъртъв човек.

Четирима лекари с престилки на тъмни петна излизаха от една плъзгаща се врата и клатеха усмихнато глави.

Видя се отразен в пластмасовото стъкло, блед както никога досега.

Арле прикриваше атентата срещу Матеи. Арле прикриваше трафика на „любители на деца“. Затова бяха му отнели случая. Между Арле и Болдрини имаше някакво споразумение.

Ускори крачка. Трябваше да се срещне с Фольезе.

Ъгълът на една извита стена му заприлича на носа на малък кораб.

Срещу него идваше празна носилка. Платът, който я покриваше, висеше повече от едната страна, а санитарят бе със захабена маска.

Измаил, Измаил, Измаил, Измаил, Измаил…

Навън беше слънчево. Насреща му вървяха група студенти. Едва отскочи от минаващия трамвай и реши да отиде пеша на срещата с Фольезе. Трябваше да се види с него и да поговорят. Трябваше да му каже, че сега е в опасност повече от всякога. Арле потулваше виновните за смъртта на Матеи. Арле потулваше трафика, свързан с любителите на деца. Досието, предадено на „Джорно“, бе заплаха за него. Може би то се докосваше до истината без Фольезе да има дори най-малка представа.

Трябваше да му каже какво има предвид. Чувстваше, че всичко се върти около тъмното и тайнствено име на Измаил.