Джузепе Джена
В името на Измаил (44)

Инспектор Гуидо Лопес

Солидарността на живите същества — нейният център е страхът.

Улрих Бек, „Обществото на риска“

Милано

24 март 2001

14:50

Следобедът отлетя като миг. Лопес чака цял час в колоната на автомобилното движение на входа през „Корвето“ към Милано.

Знаеше какво ще пита Сантовито. Искаше да присъства на ПАВ садо-мазото, за което му беше говорил внедреният, и да го прекъсне в кулминационната му точка. Беше сигурен, че Инженера има нещо общо с Измаил, бе убеден, че в хангара в крайния квартал се извършва ритуал на Измаил. Оргия по-скоро. Щеше да иска от Сантовито хора за операцията, за да нахлуят в разгара на церемонията. Щеше да бъде там. Искаше да се внедри, да съобщи пряко отвътре кога да го направят. Щеше да иска от Нравствения отдел екипировка, за да не се различава от участниците в ПАВ. Калопрести бе казал, че по време на срещите всички носели маски от кожа, от гума или от латекс. Нямаше много време. Ритуалът щеше да се състои в полунощ в Лимито. Часовете на Измаил бяха преброени. Изненада се, когато усети, че неволно стиска волана.

Изяде един жалък гумен сандвич. На стълбите срещна Калимани. И двамата се бяха задъхали. Обади се по телефона на колегата си от Хамбург. Нямаше и следа от мистериозната Ребека. Колкото до педофилския трафик, беше предвидена операция за другия ден. Колегата му имаше гърлен, мрачен и прегракнал глас — с една дума дразнещ. Щял да осуети някаква „доставка“ в пристанището на Хамбург. Не знаели големината на „доставката“, но всички в отдела на Нравствения бяха сигурни, че става дума за деца. Деца, на път да бъдат изведени от Хамбург. Може би малки славянчета. Или турчета. Опаковани за неизвестни направления. Интересувала ли тази история Лопес? Да, интересуваше го. Каза, че ще се чуят отново на другия ден. Имаше малко време, трудно беше да бъде на всички фронтове на разследването, но си струваше да опита. Мислеше за Боб, онзи от имейла. Надяваше се Измаил да е замесен в „доставката“. Надяваше се също синовете на Измаил да са се срещнали в Хамбург, за да организират „доставката“ — Боб, Терцани, Клемансо, незаменимата Ребека. Поиска от колегата си от Хамбург допълнителна проверка. Знаеше, че хората на Измаил са се срещнали на 15 февруари. Терцани беше се върнал в Милано на другия ден. Може би Ребека го беше подслонила. Може би не. Поиска от колегата си в Хамбург да провери хотелите и приютите. Трябваше да провери дали в нощта на 15 срещу 16 февруари Терцани е запазил стая. Прочете имейла на Боб до Клемансо. Боб предупреждаваше французина, че „срещата е в Банхоф, на мястото, споменато в имейла от миналата седмица“. Това значеше ли нещо? Онзи от Хамбург беше казал, че щял да направи проверка по случая.

Чувстваше се сигурен — една леко еуфорична сигурност. Дали в Милано или в Хамбург, часовете на Измаил бяха преброени. Сигурно беше.

Сантовито беше объркан, но подписа разрешението за операцията в Пиолтело. Нахлуването в ПАВ садо-мазото не бе достатъчно да го убеди и Лопес чудесно разбираше мотивите за неговия скептицизъм. Трябваше да се поработи малко в дипломатическо отношение. Както в Детройт, както в Париж — щяха да изненадат посред оргията хора от богаташките среди на Милано. Лопес заговори за Инженера. Сантовито трябваше да елиминира външния натиск. Разбраха се да пуснат онези, които нямаха представа, че участват в ритуал. Теорията на Лопес беше, че по време на оргията само отбрани членове щяха да извършат церемонията на Измаил сред останалите, нищо неподозиращи участници, както бе потвърдил Калопрести. Теорията на Лопес още беше, че Измаил вероятно ще присъства на ритуала. Теорията на Сантовито пък беше, че му стига Лопес да осигури спокойствието на срещата в Чернобио. Според Лопес, ако накарат да замлъкнат хората от италианската организация, свързана с Измаил, Сантовито щеше да има идеалната възможност да упражни ефективен контрол. Сантовито подписа разрешенията с изкривена уста, цигарата му висеше в едното ъгълче, притисната от устните, изместена настрани заради дима, който го дразнеше, докато подписваше.

Лопес веднага се разпореди да подслушват мобилния телефон на Инженера. Заедно с Калимани организира да се направи оглед. Поиска двайсет цивилни полицаи с коли. Лично раздаде карти за зоната на Лимито в Пиолтело. Реши да провери мястото заедно с Калимани. Никакви полицейски коли. Излязоха с личната кола на колегата му. Не говореха. Вече се стъмваше. Взеха и Форланини. Завиха към „Линате“. Видяха в студената мъгла малкото колело на лунапарка край товарното пристанище. Минаха по моста на Сеграте. Нивите бяха влажни, пара се издигаше от мократа земя, която тежко се слягаше покрай лошо асфалтирания път. На първата бензиностанция се вляха в лявата колона. Циментът там беше по-лъскав и гладък и сякаш за миг заслепи небето — една абсурдна, преобърната, с метален отблясък, нежно лилава вдлъбнатина. Направиха ляв завой, като пресякоха сноповете разсеяна светлина на бързи насрещни фарове. Преминаха по един мост. Следваха гъста гора и черен път. Не беше лесно да се разбере къде точно трябва да свият, толкова беше тесен пътят. После изведнъж се отвори празно място и видяха светлата, суха, но остра трева на малка негостоприемна поляна. Спуснаха се в една падина и завиха в калта. Вече нямаше дори черен път. Отстрани изникваха хилави дървета с тъмни стволове. След тях се ширна нова кална поляна, метална врата с тънка ръждясала решетка, циментова площадка и паралелепипедът на хангара, където трябваше да се състои ПАВ. Наоколо не се виждаше жива душа. Оставиха колата между дърветата и продължиха пеша. На око определиха позициите на цивилните агенти. Свободно място имаше само пред входа на хангара. Отстрани и отзад се виждаше гъста растителност, която покриваше склоновете на малката котловина, в която се намираше постройката. Извън котловината имаше ниви и други шубраци. Единственият достъп беше онзи, който водеше до поляната пред вратата на склада. Провериха. По стръмнината към нивите се редуваха дървета, къпинаци и храсталаци. Би трябвало да побързат и да блокират този единствен достъп. Да се скрият зад моста, да се втурнат след сигнала на Лопес и до една минута да нахлуят. За засадата при моста Лопес препоръча изгасени фарове. Щеше да е почти пълна тъмнина. Само една лампа срещу входната врата. Не беше удобна операция. Лопес щеше да даде сигнала отвътре, по мобилния си телефон. Сантовито бе отпуснал още двадесетина човека, които щяха да се включат във втората вълна. Лопес пресметна, че са достатъчни. Скоро щеше да се здрачи. Кожата на лицето го болеше, толкова беше студен въздухът, обувките затъваха в калта. Лопес поклати глава. Вятърът, който раздвижи дребните листа на дърветата, му се стори като ледения полъх в храма на Измаил пред очите им.

Опитаха се да направят обиколка на хангара. Но беше невъзможно. Страничните склонове бяха много стръмни. Теренът беше хлъзгав, кален и непроходим от храсталаци и повалени дънери.

Калимани хвърли въпросителен поглед на Лопес и за миг го обзе съмнение. Всичко можеше да се обърка. Връзките, макар и налице, бяха несигурни. Повдигна рамене. Качиха се отново в колата на Калимани и се върнаха в управлението.

Взе един мобилен телефон специално за операцията, нареди да монтират радио в едва цивилна кола и каза на хората си да засичат по една от постоянните честоти пряко обажданията от и към телефона на Инженера. Нямаше нужда да го следят. Той знаеше къде ще се озове в полунощ.

Хапна много малко във ведомствения стол заедно с Калимани и двайсетимата полицаи. Преди другите да приключат, стана и отиде да вземе екипировката, която беше поръчал от Нравствения. Беше поискал за себе си цяла кожена маска. Мина пак през стола и си уговори среща в хангара с Калимани, който белеше една натъртена ябълка. Излезе във вътрешния двор, взе колата и се отби в дома си на булевард „Саботино“. Апартаментът беше студен, не бе се прибирал два дни. Включи печката. Опъна се на дивана. Сви си цигара. Изпуши я бавно, наслаждавайки се на ленивите припламващи изгаряния на хартиената пепел в тъмнината.

Слезе. В колата нагласи радиото на честотата на клетъчния телефон на Инженера — пълно мълчание. Дъждът бе спрял. Девет часът. Беше студено, но прозорците на колата, черно ауди, не се замъгляваха. Нямаше да направи лошо впечатление. Беше се преоблякъл. Сако и вратовръзка. В колата пробва кожената маска от фина мека кожа, с леко тръпчив мирис. Рязко дръпна ципа, огледа се в огледалото за обратно виждане. Видя две светли кухини, две безумни очи — огледална халюцинация, която не отговаряше на очакванията му. Беше неузнаваем. Махна маската и я пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Остана да чака в тъмното, паркирал с изгасен мотор на булевард „Саботино“, срещу светещата реклама на поредния екшън касоразбивач.