Джузепе Джена
В името на Измаил (43)

Инспектор Давид Монторси

Изповедта започва винаги с бягство от себе си. Желанието да се изповядаш покълва в някаква отчаяна ситуация. Предпоставките са същите като за всяко заминаване: надежда и отчаяние.

Мария Дзамбрано, „Изповедта като литературен жанр“

Милано

28 октомври 1962

00:40

Маура беше в банята, лампата светеше. Монторси усещаше тръпките на треската, една неестествена и съмнителна треска, която обаче не му отнемаше яснотата на разсъдъка. Съблече се и набра номера на Фольезе.

— Какво става? — тутакси се отзова той.

— Ужас! Потресаващо, Фольезе…

— Успях да прочета материала на човека, който пратихме на мястото.

— Пукната пара не струва материала, Фольезе. Това е потулване.

Връзката внезапно се влоши, нещо пращеше там вътре. Маура не излизаше от банята и треската му се засилваше още повече.

— Какво казваш, Монторси?

— Това е потулване, Фольезе. В момента се опитват да потулят случая…

— Хм, това са тежки думи…

— Отнеха разследването на Следствения. Това е само работа на службите, висшите органи и магистратите. Нас ни отрязаха.

— Глупости! Това е лудост.

— Да. Ще видиш каква ще бъде официалната версия…

— Инцидент. Официалната версия е инцидент.

— Я ходи си го начукай — измърмори Монторси.

— Не отговаря ли?

— Изобщо. Изобщо не отговаря.

— Как можеш да твърдиш такова нещо, Монторси?

— Не става дума за инцидент. Всички го видяхме. Аз и колегите ми.

— Имаш ли доказателства?

— Слушай, Фольезе, сигурно е. Неоспоримо. Но това не е за телефон…

— Пред очите на цялата нация… Налудничаво е някак… Запушват ни устата…

— Предполагам, че не си имал време да провериш нищо…

— Не, какво говориш… Тук беше такава бъркотия. Между другото…

— Какво?

— Казват, че при директора… Май че са пили за смъртта на Матеи…

— И сигурно не са били единствените. Слушай, Фольезе, исках да ти кажа… Онова нещо, което прати там, на онова място, нали се сещаш? За смяна на работата. — Досието на Измаил, което Фольезе бе пратил на „Джорно“, ежедневника на Енрико Матеи. Американците в Италия, черната религия.

— Явно не си го дал на някой приятел… — „След като умря Матеи, докладът за Измаил излагаше ли на опасност Фольезе?“

— Защо?

— Ще можеш ли да си върнеш копието, което даде? По-добре би било да си го върнеш…

— Прав си. Ще гледам утре да го направя. Имаш право.

— Между другото… Утре…

— Искаш да се видим ли, Монторси?

— Да, така ще мога по-добре да ти разкажа. Ще се съгласуваме.

— Да. Налага се да се видим.

Монторси въздъхна.

— Ти намисли ли вече какво ще правим утре с онова нещо от „Джуриати“?

— Да. Работя по снимката. Самоличността на останалите, които са на снимката. Колкото повече си мисля, повече ми изглежда… как да ти кажа…

— Абсурдно ли?

— Да. Заради факта, че на снимката е и Матеи. Това е тревожно.

Щяха да се срещнат пред университета около обяд. Сбогуваха се.

Маура още се бавеше в банята. Той се протегна. Схващането в раменете му причиняваше по-скоро тръпки, отколкото бодежи. Изпитваше болка по повърхността на кожата, като че ли насила се сбръчкваше. Облегна глава на възглавницата. Беше хладна. Това го изненада.

Не можа да дочака Маура. Потъна в сън — мъртвец, готов за среща със светли покойници.

Позорът, срамът, който обърква, една експлозия отвътре, едно рухване отвън — всичко това го изведе на повърхността. Измъкна се от черната тъма на съня без сънища, в който бе потънал. Гурелив, буден. Безсъницата, пак безсъницата. Лампата беше запалена. Беше четири часът. Маура все още не беше си легнала. Светлината в банята не беше изгасена. Сърцето му започна да нагнетява уплаха.

Стана и изтича натам. Стори му се бавно и безкрайно. Вратата на банята бе затворена. Извика. Никакъв отговор. Засили се и я изкърти с рамо.

Маура беше там, облегната с гръб на стената, седнала на пода. Сивкава. Лиги се стичаха от двете ъгълчета на устата й. Очите й бяха широко отворени. Дишаше едва-едва, с мъка. Постави ръце под мишниците й. Стори му се, че повдига чувал. Не можеше да стои на краката си. Плачеше.

Беше изпаднала в криза. Отново.

— Какво става? — попита той. — Мау, какво ти е? Какво има? Мау, какво ти е? — Повтори го пет, шест пъти, а тя само плачеше.

Като че ли се задушаваше. Намираше се в някакво странно състояние, което той не познаваше. Маура никога не бе имала толкова силен пристъп. Беше отпусната, като мъртва.

Той я хвана за главата и усети кожата й топла и пулсираща, почувства потта под сплъстената коса. Тя запелтечи. Видя я в огледалото как полита напред към мивката. Въпреки че я държеше, тя клюмаше като парцалена кукла. Пусна ледената вода и постави главата й под струята, докато не започна да кашля. Кашляше и се тресете от хълцания. Горната й устна беше издадена напред като на разплакано момиченце. Лицето й беше зачервено, слюнката и секретът от носа й продължаваха да текат. Плачеше и дишаше хрипливо.

Отмести я от водата. Повдигна я и сложи на главата й хавлиена кърпа. Занесе я на ръце до дивана в хола. Стори му се някак смалена. Седна и я взе в обятията си. Маура започна да скимти като отчаяно изгубено животинче, на границата със смъртта.

Това беше отчаяние, което не бе изпитвал. Не бе изпитвал и не подозираше, че съществува. Ако заподозреш нещо, трябва да си го изпитвал. Нещата не са чак толкова дълбоки, никак даже. Достатъчно е едно подозрение и всичко ти се изяснява. Всичко става прозрачно. Убягваха му границите на този необясним плач, който ставаше все по-слаб и все по-отчаян.

Той знаеше, че Маура се чувства нещастна. Беше се изявил, като бе използвал огромната празнота, която тя таеше в себе си, във всяка своя фибра. „Закриляй ме!“, бе съкровеното послание в погледа й. Само да я погледнеше и отговорът на тази обезкуражаваща, безгранична молба, бе вече даден. „Закриляй ме. Спаси ме“. Беше постъпил с нея като с животинче, чувствайки смътно от какво се нуждае, отдавайки й топлина. Беше се оженил за нея в името на бъдещото си щастие — или поне спокойствие. Причината не беше единствено във факта, че бе лудо влюбен. Беше нещо повече от любов — яростна сила, която ги изтръгваше от онова, което познаваха, за да ги захвърли в бездната, която зейваше в тях. Той бе усетил, че по някакъв начин бяха еднакви, огледални един с друг. Имаха всичко и същевременно нямаха нищо. Бяха се оженили, но кризите не спряха. Напротив. „Ако някой ден се разделим и се окажем на един и същ лифт, бих почувствал твоя мирис. Това е химия. Магнетизъм. Ние си принадлежим“, бе й казал той, преди да се оженят. Тя обаче изглеждаше неудовлетворена от необичайната празнота, която усещаше в себе и която никой не можеше да запълни. Защото онова, което правеше, което бе направила, което щеше да направи, дори и далеч от него, можеше да е различно. Животът можеше да е различен. Свободата и стремежите й бяха другаде. Не се обичаше. Не обичаше себе си. Бяха пожелали дете. „Ако нямам дете, животът ми няма да има смисъл“, бе му прошепнала тя една нощ, изпаднала отново в криза. Подобна криза, но не така силна като онази, която тази нощ бе я връхлетяла и смазала.

Полюля я. Още хълцаше, но все по-слабо. Чезнеше в унес.

— Върви си… Върви си… — казваше му тя и продължаваше да повтаря механично и жално: — Върви си… Върви си… — Явно не съзнаваше какво говори. Температурата й се бе покачила.

Той я обичаше с неизменна нежност, щеше винаги да я обича, дори ако си отидеше. Щеше да я обича винаги, винаги. Но нежността му не я лекуваше, не я облекчаваше, не достигаше до нея.

— Върви си…

Нещастието говореше чрез нея. Не, това не беше Маура. Тя беше нещастна дори и сега, когато му бе заченала сина му, когато самият живот я изпълваше, растейки бавно и непоколебимо вътре в нея. Твърдата вяра на живота в нея самата.

Дори и да имаше син, нищо нямаше да се промени, тъй като природата на човека не се променя. Страданието не се е притъпило и всички усилия то да бъде компенсирано, които не попадат в целта, са нечестни и безсмислени.

Изпитваше непреодолимо усещане, че и той ще припадне… Продължи да я люлее. Така се опитваше да я успокои, да успокои и себе си.

Две човешки същества, едно до друго, под прозореца, на дивана. Бяха по-малко близки, отколкото можеха да бъдат, но много повече, отколкото се бояха, че могат да станат.

Заспаха на дивана. Събуди ги сивеещата светлина на утрото, онази млечна светлина на ранните милански зори, отровени от безчет химикали.