Джузепе Джена
В името на Измаил (38)

Маура Монторси

Един младеж е влюбен в момиче с приказно красиви очи. За него тези очи не са просто нещо конкретно, те събуждат и чувство за безгранична красота и неизчерпаема доброта. Те са въплъщение на безброй повече или по-малко неясни желания и това важи за всяка нейна характеристика. Да бъде близо до нея, е като да проникне в една вселена, пълна с обещания, за която ключ е нейната красота. Мъж, който не чувства дълбоко в себе си идеалната красота в момичето, което обича, или не знае, или е забравил какво е любов…

Игнасио Мате Бланко, „Подсъзнателното като безкрайни цялости“

Милано

27 октомври 1962

21:10

Маура и Лука бяха отишли на събирането поотделно. Комоли живееше на улица „Илирико“, зад булевард „Аргоне“. Един необясним парфюм на жасмин се съпротивяваше на дъжда, наводняваше вътрешната стълба. Беше тъмно. Някакъв прозорец беше отворен към фунията на стълбището и от двора идваше шумолене. Капеше. Потрепването на тъмни, неподвижни растения, превърнати в стъклени от дъжда. Вечерта и нейните ъгълчета в периферията на Милано. Жасминът още се носеше във въздуха. Стъпалата бяха ниски, гладки, добре почистени. Стъклото на прозореца беше като полирано. Между него и рамката от черно ковано желязо имаше гипс. Сух кафяв гипс. Светлините на отсрещната фасада осветяваха пространството между стълбищната площадка, на която се отваряше прозорецът и един леден дъх довяваше аромати, които вече не бяха милански — жасмин. И заек. На яхния със сос. Маура си помисли: „Манджите на онези от Южна Италия. Много са добри в готвенето“. Облегна се в тъмното на парапета. Беше от по-хладък метал, отколкото си мислеше, сякаш някой преди нея го бе пипал и го беше затоплил. Светлините на стълбището бяха загасени. Прозорецът на горния етаж бе затворен, макар че гипсът пречеше да се затвори съвсем и Маура усети по устните си нов леден полъх, ароматното послание на жасмина вън, на двора. На третия етаж спря.

Почука на първата врата. Вече се чуваше музика, бъбрене и приглушена приятна атмосфера. Вътре съучениците й говореха, пиеха. Помисли си уморено за Давид. Маура беше чула новините по радиото. Беше паднал самолетът на господаря на Италия. Енрико Матеи беше загинал, преди да стигне до Милано. Предполагаше, че Давид беше там сега.

Силни трепети. Следобедът с Лука почти ги беше изличил. Звънна на звънеца.

Отвори й Комоли. Целунаха се. Комплиментите. Съпругът на Комоли се бе показал в коридора и облегнат на касата, с ръка в джоба, наместваше очилата си. Маура знаеше, че му харесва. Винаги разчиташе на процента съблазън, който се излъчваше от нея. Луничките, яркосините й очи, широко отворени в израз на пресметната невинност, светлите й устни, тънките ръце. „Имаш ханш като на майка“, казваше Давид. Харесваше се и го знаеше. Харесваше й да кокетничи с този образ за себе си — блеснала, със светлозлатист цвят на кожата, ухаеща на обуздано желание. Едно вътрешно мърморене, запратено с плам към света, за да угаси кухите огньове на нейната несигурност. Безпокойството, което открай време разяжда деня. Впечатляващо е как успяваше да се откъсне от самата себе си, как виждаше невинната си красота, малкия си беззащитен ръст да се разнежва до максимума на желанието. Другите биваха завладени от него. Тя можеше да се довери на магнетичното разтърсване, което излъчваше. Като че ли не допускаше друг изход. За никого. Една аура, която се носеше от житно златистите пори на кожата й, от трептящата влага на зениците й, от вълнистата маса на русите й почти до бяло коси. И въпреки всичко — макар че можеше да разчита на това, когато беше сама, а тя беше непрекъснато сама: сама със себе си — тази красота нямаше никаква стойност. Вътрешният трепет, невъзможността да разбере откъде произлизат импулсите за нейните трусове, я смазваха. Така беше, откакто се беше родила. Не знаеше какво да прави с детето. Вече бе размислила. Нямаше да говори с гинеколога. А щеше ли да говори с Лука? Мислеше си, че детето щеше да я извади от този унес, който добре познаваше и който я ужасяваше. Мисълта за кризата я ужасяваше.

Съпругът на Комоли й стисна ръка. Гласовете от залата искаха да бъдат чути, вибрираха в омагьосания въздух, тонът ескалираше. Говореха за смъртта на Матеи.

Показа се за миг на вратата. Лука беше седнал. Отново трепет. Лука я гледаше. Тя го гледаше.

Там беше Кри, другата й колежка, математичката. Съпругът й Луиджи си опипваше брадата. Беше и Фабио, преподавател по философия. Сам, без жена си. А пък Луиза, философката, с мъжа си. Май беше Нино. Като че ли се казваше Нино.

Поздрави всички, каза, че веднага се връща и тръгна към банята.

Силната светлина се отразяваше в белите, излъскани плочки. Гледаше се в огледалото. Водата течеше. Трепетът се усилваше, пречупваше я. Беше като грохот, стържене на пясък в черепа.

Какво щеше да направи с детето? Защо съпругът й малко по малко се бе превърнал в спомен? Тя живееше с един спомен… А десет години по-рано, когато ръцете му, кожата му, думите му и особено ръцете му я подлудяваха… Той бе подменил сигурността, която й даваше неговото присъствие, с проява на безгранична любов. Заедно бяха разбрали, че отначало е ставало дума за един недостоен, а после — за един невъзможен договор. Беше се образувал един мощен вътрешен водовъртеж, заключен в някакво ядро дълбоко в нея, който търсеше обяснение. Може би отговорът щеше да е детето, онзи живот, който идваше да допълни нейния. Сенките разцъфтяваха, мислите се увеличаваха и нищо, нищо не оставаше. Гледаше огромните си небесносини очи в огледалото. В дъното на ириса беше черният отвор, отвъд който погледът не можеше да премине. Невъзможно беше човек да се види изцяло. Имаше една празнота, една тъмнина. Дните бяха там. Отминалите също. Стори й се, че я връхлита мек любовен полъх, разтърсване, идващо от бъдещето, сякаш някой от нейното минало й пращаше от идното една утешаваща мисъл на пречистена любов. Сякаш на нейния живот и на онзи на непознатия, който я обичаше от миналото и от бъдещето, липсваше по една брънка. Като че ли и двамата е трябвало да се преродят, за да довършат задачата да се свържат окончателно.

В залата се носеше джазова музика и думите бяха топли, приятни, макар и несвързани, случайни. Лука продължаваше да я гледа. Говореха си като обикновени непознати. Той като че ли се забавляваше. Маура се чувстваше по-добре. Трепетът стихна. Опита се да се отпусне. Музиката беше нежна, един звуков мотив, внушаващ ясното и прехласнато спокойствие, към което я отнасяше гласът на Лука. Той я гледаше сякаш искаше да я чука там, пред всички.

А душите отиваха надалече, надалече…

Изпрати я до тях. Той караше. Чистачките меко кръстосваха водата, проясняваха и очертаваха по-добре всичко.

Помисли си да му каже за детето. Сега. Когато е бременна. Когато не знае какво да прави. Ще се вкопчи в него. Сега!

Усети как се отпуска.

Не успя да каже нищо.

Той спря колата близо до тротоара. Обърна се към нея. Сложи ръка зад врата й. Приближи се към нея. Целуна я. За миг и само за миг мъката, която животът й струпваше, се стопи. Целуваха се дълго. С език обходи врата му. Тънките му дълги пръсти докоснаха лицето й, опипаха го, като прилепваха по повърхността, усещайки почти всяка луничка. Тя отдели езика си и затвори очи. Блестящо белите й ръце бяха обхванали лицето му, усещайки обръснатата брада. Останаха така, на един дъх разстояние, докосваха лицата си сякаш тя беше слепец, който се опитва да го разчете, а той пък виждаше цялото бъдеще и това я караше да се чувства добре — две петна кръв, изгубени във вселенската нощ.