Джузепе Джена
В името на Измаил (36)

Американеца

Под слоеве от стъпкана глина.

Лежат телата на вампири, пълни с кръв.

Окървавени са ленените им кърпи, а устите влажни.

У. Б. Йейтс, „Миро и кръв“

Милано

23 март 2001

19:10

Суровите дни на жертвоприношенията наближаваха. Американеца излезе от офиса на Инженера, връхлетя го бързащата тълпа, която се стичаше към Буенос Айрес — булеварда на честите илюминации, на евтините часовници, на заведенията за бързо хранене, пълни с негри. Остави се на потока от хора — нерешителни стъпки от тяло до тяло — да го носи към централната част на улицата, още по-пълна, затлъстяла от раздутия трафик. Баровете показваха червенеещи фенери. Саксиите по витрините безмълвно се покоряваха на тежкия вятър, наситен с изгорели газове. Влезе в една кафетерия, подушвайки сладкия топъл въздух, неприятната миризма на врящ шоколад и сребристите следи от запалени цигари. Затвори след себе си стъклената врата на заведението и погледна смълчаното безредие от хора, коли и витрини по булеварда. Един механичен и нечовешки кентавър, който развиваше могъщата си опашка към „Порта Венеция“ по посока към центъра.

Поръча си кафе. Мислеше.

Инженера беше един от жреците на Измаил в Милано. Той беше приемал всяко искане, беше си водил мислено бележки за всички резерви, които Американеца би изразил. Със слабото си и странно посърнало лице около оредели мустаци, оплешивяло теме с пренесени върху него тънки косми, безцветни очила с неестествена чистота, той винаги одобряваше. Беше спокоен, подготвен. Американеца се боеше, че пак се е свързал с някой неподготвен, както бе станало с пакистанеца, когото Стария беше очистил. Едва не загуби живота си с този пакистанец. Инженера го бе успокоил. Беше студен човек, в извънредни обстоятелства би бил безмилостен.

Той организираше садо-мазо трафика. Американеца знаеше, че Измаил използваше трафика като канал — разпространяваше съобщения, обучаваше хората в ритуалите, предупреждаваше за предстоящи събрания. Измаил се бе спуснал над Инженера като изгарящо слънце върху суха земя. От години Инженера работеше за Измаил. В Милано той бе един от малкото, които бяха в състояние да преминат на по-високо ниво, да се приближат до Измаил. Измаил е велик. Американеца щеше да му помогне да върши жертвоприношения. Инженерът знаеше това.

Беше му поискал едно дете. Инженерът се ограничи да каже само: „Може да стане“. Американеца бе отговорил: „Трябва да стане“. Инженера бе кимнал в знак на съгласие. Беше сложна работа. Сроковете напираха. До два дни детето трябваше да бъде в центъра на ритуала. Един изключителен ритуал. Ритуал, съвършено близко до Измаил. Инженера бе разбрал.

На другия ден миланските последователи на Измаил щяха да се съберат за церемонията. Трябваше да бъдат посветени двама нови адепти. Щяха да използват дете. Щяха да го благословят в името на Измаил. Сбирката щеше да се състои извън Милано. В един промишлен склад, съгласно точните указания на Измаил. Инженера организираше церемониите лично, като ги превръщаше в садо-мазо сбирки. Указанията на Измаил бяха да се прикрие ритуалът. В последния момент да се разкрие мястото и часът на срещата. Американеца познаваше процедурите и одобряваше програмата на Инженера. Поиска да узнае предварително координатите. Трябваше да внимава. Разказа на Инженера за Стария. Разказа му за грешката на пакистанеца. Инженера поклати глава. Подаде на Американеца закодирана бележка с адреса и часа на срещата на последователите на Измаил на другия ден вечерта. След церемонията щеше да предаде детето в ръцете на Американеца. Беше горд, че Измаил е избрал него за „суровината“ за ритуала. Нямаше да има проблеми. Полицията не подозираше нищо, което да засяга Измаил. От години в Милано се извършваха ритуали на сигурни места и никога не беше имало никакъв проблем. Американеца си взе довиждане. Инженера го попита има ли на разположение необходимото, за да участва в ритуала. Отговори, че има — било в една чанта в багажното на гарата. Но това не го каза на Инженера.

Двойки пиеха дълги кафета, три старици редяха бързо и задъхано приказки на ъглова маса близо до две стени, тапицирани с тъмночервен велур. Мълчалив и сръчен зад шублера, барманът старателно се готвеше да започне работа. Извън кафетерията продължаваше движението на хора и неща по булевард „Буенос Айрес“. Едно нямо преминаване, което Американеца вглъбено наблюдаваше — човешки поток, който подронва устоите на големите възможности. Беше отегчен.

Щеше да мине през Централна гара. Щеше да вземе чантата. Трябваше да се опита да поспи. Трябваше да потърси сигурно място. Стария го тревожеше. Беше взел доклада за аутопсията на трупа от улица „Падуа“. Знаеше, че не е успял да премахне Американеца.

Разгъна бележката от Инженера. Разшифрова кода за десетина минути. Кафето бе спряло да дими, бе почти студено. Американеца го погълна на няколко глътки отвратен. Промишлен склад извън Пиолтело, накрая на Милано. В 12:20. Там щеше да вземе детето, което беше нужно на Измаил. После щеше да го предаде. А после щеше да се върне. В Чернобио. Във Франция се бяха провалили. Чакаше го Кисинджър.

Плати, излезе, пресече претъпкания булевард, минавайки през абсурдните замърсени дупки, между безкрайната опашка от коли в двете посоки, които водеха в и извън центъра на града. До гарата стигна пеша. Разбута наркомани, искащи непонятни неща на несвойствен мляскащ език. В багажното взе чантата. Чу ехото от токовете си по мраморния под на гарата да отеква сред студените стени на огромния празен коридор. Навън мракът бе разсечен от екота на белия мрамор на сградата и от един огромен рекламен куб, осветени от малки прожекторчета.

Пое по булеварда срещу гарата към Площада на Републиката в търсене на място, където да прекара нощта спокойно. Отдалечи се по пустия булевард, смущаван само от кипнатите насам-натам разпръснати силуети на наркоманите, и потъна в тъмното към центъра на Милано.