Джузепе Джена
В името на Измаил (32)

Инспектор Гуидо Лопес

Останаха там излегнати сред малки локвички бира и други отпадъци, с които беше покрит подът. Така минаха часове, часове на трепет и общо дишане; часове, в които К. имаше постоянното впечатление, че се изгубва или че е проникнал толкова надълбоко в една чужда страна, колкото никой друг преди него не се е осмелявал, в една непозната страна, където самият въздух не притежаваше нито един от елементите на родния му въздух, където на човек му се струваше, че се задушава, толкова чужд се чувстваше.

Франц Кафка, „Замъкът“

Париж

23 март 2001

22:40

Измаил е велик. Измаил дърпаше конците, но в Париж един от тях се бе скъсал. Може би в Милано, на улица „Падуа“, се бе скъсал друг. Гуидо Лопес се загуби в безконечната тъмнина по кейовете на Сена. Париж вреше в среднощния си водовъртеж отвъд реката. Той беше в центъра.

Придружиха го до хотела му в Монмартър. Щеше да се върне на другия ден. Серо остана в централата, за да разпита препрограматора на Клемансо, който го бе измъкнал от Сайънс Релиджън. Момчето държеше негова снимка в стаята си, как беше възможно да не е усетил заплахата на Измаил? Серо поздрави Лопес със стискане на ръка — топла и братска. Между двамата се бе установило почти роднинско разбирателство. На другия ден щеше да му прати направо в хотела разпечатките на файловете от компютъра на Клемансо и момчетата от Техническия отдел щяха да работят върху тях цяла нощ.

Слезе на хотела. С достойнство. Погледна как цивилната кола на централата се отдалечава. Влезе, подаде си документите, попита дали не е пристигнал факс за него — не беше пристигнал. Никак не му се затваряше в стаята. Във фоайето на хотела беше душно. Реши да излезе и да се поразходи. Студът хапеше. Булевардът гъмжеше от курви, гамени, от задници в кожени дрехи, от лапачи и продавачи на запалки. Две гъзарчета пушеха хашиш на ъгъла на една тясна пряка. Извади от джоба си фас и го запали. Въздухът беше ясен и червените светлини на „Мулен Руж“ дразнеха очите. Прекоси булеварда, стигна другия край на улицата, където се влизаше в порно заведенията срещу хотела му, на който хвърли разсеян поглед. Натежал като животно на крачка от смърт или от нехайство, хотелът се бе облегнал на едно гигантско четири етажно порно заведение с твърда отстъпка. Зад витрините видя неподвижните тела на съвършени латексови кукли, манекени, приличащи повече на мъртъвци, отколкото на секс кукли. Те имаха разкаяни и идиотски лица и бяха с повдигнати ръце и отвори, за да може оттам през тях да мине членът. Копия на не любов, погребални маски. Отдалече, с поглед, Лопес определи теглото им. Синтетичните им коси блестяха като на разпусната старица. Устите им бяха полуотворени, устните им застинали в гримаса, която имитираше обещание, екзотично, колкото престой в курортен клуб. Мъртвите бяха живи, живите бяха мъртви.

Тръгна към хълма на Монмартър. Видя двама невзрачни туристи, може би баща и син, смазани от умора, бащата прошарен и слаб, синът подпухнал, и двамата с изпъкнали очи, обезверени. Двама самотни мъже, които си правеха компания и в този момент ги нападаше фалшива руса метреса с огромна уста, която ги поздравяваше на италиански и ги канеше да влязат в едно заведение с червени фенери:

— Кураш, момшета! — казваше тя като гледаше обувките им и си вадеше извод от коя страна идват.

Следователно бяха италиански туристи и Лопес погледна държанието на мъжа около шестдесетте, който се гушеше в своя маслиненозелен шлифер и мяташе на курвата усмивка, белязана от яростна и отчуждена мъдрост — безнадежден знак за отминала меланхолия и плам. Младежът имаше вид на глупак, беше мургав и се виждаше, че му се иска да спре и да заговори уличницата. Двойката италианци отмина без курвата да успее да говори с момчето. Лопес прекрачи прага и веднага се озова в нощния бар.

Пийна една бира, докато една лъскава и гъвкава, уморена трийсет годишна играеше с нежелание лап денс. Подът беше обсипан с касови бележки, мокра пепел от цигари и пръски от бира. Барманката имаше прекалено големи мембрани между пръстите и Лопес си помисли за някакво изчезващо същество амфибия, съществуващо там, в тъмното, което раздава бира и слуша как дърдорят всякакъв сорт нихилисти. Едно морско пристанище без море, един пъп на секса без секс, където на Лопес му се стори, че може да чука под масите и на диваните покрай сцената, да стои там цяла нощ, прегърнал някаква курва, да се изгуби, да заспи.

Докато едва поглъщаше досадно газираната бира, към него се приближи една проститутка. Беше симпатична, бледа, дребна, погледът й искреше в задимената и разсеяна светлина. Беше проститутка, която влечеше представата за далечна чистота, която нямаше нищо общо с нея — представата за място, може би планинското селце, в което бе родена.

Лопес се усмихна. И проститутката се усмихна. Казваше се Клодин. Нямаше желание да говори за себе си. А Лопес имаше ли желание да чука?

Можеш да й влезеш без презерватив и да престанеш да мислиш, че ще се загубиш, като усетиш с цялата си кожа съпротивата на нейните неовлажнени стени, и в същото време видиш набръчканото й лице, имитиращо едно чуждо, наложено удоволствие. Една дължима ласка за една загубена война. Можеш да блъскаш на тласъци, предчувствайки колко всичко това е напразно — не празно, а излишно — като изграждането на едно временно, изкуствено аз, една твоя фикция, която се материализира, започвайки от напрегнатите палци, които се оттласкват. Малкото й телце се вдървява при всеки напън, заприличва на хартия за подаръци, която шуми при нагъването, една неподатлива мекота, която ти създава затруднение да увиеш пакета за подарък. Малки запушени иглени уши, които правят невъзможно вкарването на дебелия разсукан конец, който е порядъчно наплюнчен, за да влезе, но не влиза. Буташ до края, докато потриеш за момент и болезнено върха в нейната шийка, което за миг позволява на болката да промени лицето й с искреност, на каквато не е била способна преди. Тя шепне думи на близък, но непознат език. А ти блъскаш, блъскаш, та в този постъпателен акт и промяна на позата всичко да бъде забравено, за да може това прекъсване да заздрави рани, които са били зашити, и защото познаваш смътния мирис на застояло накрая, когато внезапно се завръщаш в света и светът се завръща в теб, в злобното настояще. Блъскай, блъскай, за да се изпразниш… Далеч от възбудата е тази тъпа механична болка, която обездвижва ствола на члена и оставя нея изтощена и суха, без цвят, посиняла, а струйка от слюнка, която би потекла от устните ти към нейните устни, не потича, тъй като на теб отдавна ти е забранено всякакво изобразяване на любовта.

Накрая Клодин, курвата, попита на своя италиански като на Крузо, коя е жената, за която си е мислел, докато я е чукал, а Лопес не отговори и си запали нов фас. И двамата продължиха да пушат мълчаливо в разхвърляното легло — което миришеше на прах, а може би и на пот и други секреции — в стаята над бара.

Когато излезе, го шибна вятърът. Уличницата с русите букли беше още там — брътвеща и крещяща тя канеше евентуални клиенти и насърчаваше минувачите на разни езици, отгатвайки националността им по моделите на обувките. Върна се в хотела. Никакъв факс от Калимани. Взе ключа, поздрави нощния портиер, изкачи стълбите. Стъпките му се приглушаваха от карминеночервен, вълнен, много дебел мокет. Отвори вратата на стаята и се хвърли в леглото.

Събуди се в 6:45. Разпечатките от файловете на хард диска на писито на Клемансо бяха вече пристигнали, когато слезе да закуси. Сънища не помнеше. Можеше само да каже, че по някакъв начин е бил в едно топло отсъствие на мисъл. Никакъв кошмар. Беше толкова уморен, като че не беше спал и един час. Подадоха му залепения плик. Един патрул го беше оставил за него преди седем. Седна далеч от една двойка, която закусваше и говореше полугласно в трапезарията. Мармаладът беше отвратителен. Техниците бяха работили цяла нощ. В началото имаше доклад за техническото състояние — никаква парола, никакви защити, праисторически вируси. Трябвало е да работят с втора памет, опитвайки се да възстановят онлайн преходите на сърфирането на Клемансо. Тъй като в пощенската кутия на електронната поща се пазеха банални имейли — спаминг, молби за влизане в интернет клубове, къси и безинтересни послания до роднини — техниците бяха заподозрели, че стойностната кореспонденция на Клемансо е в имейл с достъп през уеб. Бяха се опитали да я проследят, разкодирайки кеш паметта. Бяха влезли в сървъра на провайдера на Клемансо, за да търсят следи от преходи на неговия IP. Бяха опитали с най-често използваните уеб имейли: iName, Hotmail, Yahoo. Никакъв резултат. Това беше отчаян опит. Клемансо можеше да е изтрил цялото съдържание на кутията на имейла. Щяха да имат нужда от заповед, за да търсят в „бекъп“-а на милиони абонати. Собствениците можеха да откажат да отворят сървъра, позовавайки се на протоколите за личната тайна.

Накрая бяха успели.

Бяха потърсили извън неговия компютър, тъй като вътре в компютъра му нямаше нищо. Бяха търсили по най-баналния начин, по който може да се търси — питайки. Бяха вкарвали най-различни куиъри в търсачките: „Клемансо“, „Жорж“, „Кисинджър“, „Сайънс Релиджън“. Както и „Измаил“, естествено. Резултатът дойде късно през нощта в отговор на запитването „И.“ + „Жорж“. Това беше риск, който нямаше цена. Търсачката беше отговорила. Имаше разпечатка на резултата. Една уебстраница задоволяваше критериите на търсенето. Тя беше разположена именно в един сървър на имейл: Wanadoo.fr. Явно страницата вече не съществуваше. Кой знае как беше открил текста паякът на търсачката, преодолявайки firewall защитата на сървъра. От отговора на търсачката се отгатваха първите редове на имейла, който Клемансо беше получил:

Dear Georges, that’s ok for I. in Paris as we’ve been working for. You just have to provide to the last duties in Hamburg and then…^[1]

Данните бяха достатъчни. Техниците от парижката полиция бяха влезли в сървърите на Wanadoo.fr. Сметката на пощата на Клемансо беше „lewis“. Паролата беше „jesus“. Клемансо беше тъпак. Било е възможно да се възстановят три имейла. Единият беше на Боб. Адресът съвпадаше — това беше онзи Боб от имейла, предаден на Сантовито от американците. Единственият отломък от Измаил, с който разполагаха досега. Не можеше да се извлече смисълът му.

От: bob@liebernet.de

Дата: 10 февруари 2001

До: lewis@wanadoo.fr

Относно: Хамбург

Жорж,

Всичко е окей в Париж, според програмата. След последните поръчения в Хамбург продължавай да действаш. Момчетата те чакат на 15. Срещата е в Банхоф, в заведението от имейла от миналата седмица. Нарежданията за К. остават без промяна. Там ще бъде и Ребека и един друг човек от шведската група. Големият американски дъб ще бъде съборен, вече е сигурно.

Обади ми се, като се върнеш.

Запомни, че работим заедно за славата на Измаил. Дано и ти се прославиш в Измаил.

Твой,

Боб

От: lewis@wanadoo.fr

Дата: 11 февруари 2001

До: bob@Iiebernet.de

Относно: Re: Хамбург

Боб, билетите пристигнаха, така че всичко е окей. Слава на И.

Жорж

От: lewis@wanadoo.fr

Дата: 16 февруари 2001

До: bob@liebernet.de

Относно: Всичко е наред

Боб, тази нощ не ти писах, защото бях съсипан. Благодари на всички от групата за доверието. Нямаше никакъв проблем. Документите са перфектни. Ако волята на И. бъде изпълнена, ще трябва да се видим още на 25/3 в Стокхолм. Ще те чакам там. Междувременно ти поздрави от мен прекрасните момчета от Хамбург, които работиха чудесно.

Слава на И.

Жорж

P. S. Ребека е идеална за главната роля. Наистина е много красива!!!

Картината се попълваше. Клемансо се беше облегнал на други от църквата на Измаил — хора от Хамбург и Стокхолм. Още не беше се появило име на италианец. Кисинджър трябваше да бъде убит в Париж. Големият американски дъб трябваше да падне и щеше да падне: „Сигурно е“. Но защо? Кой беше Измаил, та да заповядва атентат срещу Кисинджър? Защо точно Кисинджър? Един бивш силен на деня, дори не от най-големите — не някой президент, а съветникът му… Клемансо действително беше ходил в Хамбург. Лопес инстинктивно потърси двата самолетни билета в апартамента на „Распай“ — там бяха. А в Милано? Щеше ли Измаил да нападне Кисинджър и в Милано? А в Чернобио? Нямаше следи от връзка между Измаил и италианската група. Пък и каква група? Нямаха нито една улика като хората, от която да тръгнат. Разполагаше с една-единствена връзка — синините. Синините по разнебитеното тяло на Клемансо и синините по трупа от улица „Падуа“. Вероятно ритуали. В Съединените щати нападението срещу групата на Измаил по време на нещо като садо-мазо ритуал. Във Франция същият ритуал. В центъра на всичко — деца. Всичко това беше препълнено с имена, места, хора. Беше прекалено — прекалено много елементи, прекалено много данни, прекалено много престъпления, прекалено много перспективи, прекалено много градове, прекалено много мистерии, нанизани една за друга…

Прочете отново имейла. „Ребека е предпочетена за главната роля“. Каква роля? Лопес прошепна едно „мамка му“ и се качи в стаята си. Имаше достатъчно време да си изпуши една трева и го направи. Два часа след това беше на летището.

В самолета видя отвисоко ангелски слоеве от бляскави къдрави облаци и си каза, че трябва да мисли за нещо задълбочено, но не успя и беше отново огорчен, когато се спусна — притиснат между две седалки — към летище „Линате“ в Милано.