Джузепе Джена
В името на Измаил (3)

Инспектор Давид Монторси

Заради тези съсипители на семейства, които предизвикват смут в социалните съсловия, биват обезсмисляни законите за раждането и семейството. А ние знаем, че хората, чиито семейни устои са били унищожени, ще отидат неизбежно в пропастта. Господи, ние изпадаме в тежка вина, защото сме на път да убием нашите поданици от жажда за удоволствия и власт.

Бхагавадгита

Милано

27 октомври 1962

04:30

Протегна широко ръце и отвори уста да се прозине, нещо като ням вик в тишината. Видян в гръб в бялата кухня, с разтворени обятия срещу тъмния фосфоресциращ прозорец, инспектор Давид Монторси беше едно видение, един домашен Христос, очертан в полусянката насред Милано, скрит у дома си. Беше четири и половина сутринта, невъзможният час, часът на безсънието. Давид Монторси разтегна долната си челюст, протегна докрай ръцете си, после се отпусна и рухна в лекия стол, псувайки безсънието си, като се облегна с лакти на масата от гетинакс. Кафето не завираше. Жена му продължаваше да спи в другата стая.

От две години безсънието го съсипваше. През деня беше като призрак. Мисълта за сън се бе забила като пирон в мозъка му. Имаше само една мисъл и си я повтаряше непрекъснато: „Каква досада…“ Изобщо вече не се питаше защо не може да спи, защо всяка нощ трябваше да се бори с тази сляпа дупка. Не беше съвсем буден, но и не спеше. В шест щеше да е разбит, щеше отново да заспи — един трескав, изтощителен сън. До осем. Кафето все още не завираше. Давид се подаде в спалнята на жена си и надзърна да види своята половинка — блестящо бяла сред белите чаршафи, — която спеше и нищо не разбираше. Той й завиждаше от прага, завиждаше й за съня. Лекото припукващо дишане в неподвижната тъмнина на стаята, едно леко „крак… крак…“. Спеше. Почти я мразеше…

Кафето се качи горе. Изпусна въздишка, изпълнена с обвинение. Кой знае към кого? Може би към онзи, който беше по-виновен за това двегодишно безсъние? Изправи се. Беше колос — метър деветдесет и четири висок, деветдесет килограма. Сипа си кафе в чашата и се върна да се тръшне на масата. Имаше тъмни очи, почти безизразни (на изпита за присъждане на звание в Следствения отдел бяха му правили допълнително изследване и бяха отсекли: „Очи на психотик“.) Усмихна се в тъмното. Кожата му беше бледа, ходеше гладко избръснат. Още една неприятност — ако имаш лице на момченце, кой би те взел насериозно?

Разбърка захарта в чашата. Бежовата пяна на кафето придобиваше причудливи форми. Това последните дни на света ли бяха? Давид продължи замислено да гледа водовъртежа от пяна. Кенеди и Хрушчов бяха готови за унищожителна война. В тези дни вестниците приличаха на бюлетини за близкия край. Ракетите в Куба бяха предизвикали верижна реакция. Бяха ли тогава на прага на война? Давид обърна поглед към млечното небе през прозореца. Щяха ли да избухнат атомните бомби? Видя небето да избухва, да става червено, синкаво, черно. Хората говореха само за това. Избухва, избухва третата световна война. Давид се усмихна. Отпи глътка кафе. Отвратително. Майната ти, Хрушчов, майната ти, Кенеди!

Помисли за жена си Маура. „Според мен това е въпрос на химия — бе казала тя веднъж. — Принудени сме да се обичаме заради химията. Привличаме се като магнити“. Някога си повтаряха това непрекъснато. Откога не си го бяха казвали? Нещо се бе променило. Маура беше бременна. Толкова много искаше дете, а сега изглеждаше смълчана, отчаяна, отчуждена. Детето ли бе виновно за това? Прогони тази мисъл.

Всички спяха, освен него.

„Майната му!“

Върна се в спалнята. Маура продължаваше да спи. Давид се замисли за болестта, която я поваляше от време на време. Откакто забременя, кризите бяха спрели. В началото той ги бе взел за епилепсия. Бяха страшни кризи, силни нервни припадъци, които траеха часове и бяха опустошителни. Тя плачеше, плачеше и плачеше. У нея напираше една безутешност, толкова дълбока, толкова яростна, че Давид се бе почувствал потресен и също бе взел успокоително първия път, когато Маура бе получила криза пред него. Винаги им беше трудно да говорят за това… Тя беше ужасена — буквално — от мисълта, че полудява.

Той се изпълни с нежност.

Наведе се над нея и я загледа как спи. Излъчваше бледо сияние.

Разгада положението на стрелките на будилника. Шест часът. Подуши топлия въздух, пропит от сън, сякаш далечен привкус на мускус, розов храст в тъмнината. Повдигна нежната ръка на Маура, положи я върху гърдите си и въздъхна за предпоследен път. Скоро сънят без сънища го облада.

Телефонът иззвъня тежко в шест и половина. Беше централата на Следствения. Бяха открили труп на дете на игрище „Джуриати“.