Джузепе Джена
В името на Измаил (28)

Инспектор Гуидо Лопес

Не давам повече името Рим на една каменна стена, която изгнанията му пълнят с погребения. Тази стена, чиято съдба в други времена бе тъй велика, е само неговият затвор или по-скоро гроб. Но за да оживее наново другаде и в старата си сила, Рим се разведе с мнимите римляни. И тъй като около мен са всички негови опори, Рим вече не е в Рим — той е там, където съм аз.

Пиер Корней, „Серторий“

Париж

23 март 2001

20:40

На път към Гранд Арк, където бяха стреляли по Кисинджър, Лопес и Серо излязоха от първата кола. Друга кола ги следваше. Бяха включили сирените.

По черната, влачеща води Сена с тъмни въртопи, рекламен сноп светлина от големи магазини потрепваше в зеленикавото отражение на гъстата кална вода. Сякаш от дълбините изплуваше една обща марка, идваща от дъното, сондирано от неона. Колелото на лунапарка беше бяло и светещо, изпълняваше бавно и правилно скандалното си превъртане на площад „Конкорд“, а бялата шатра от непромокаема пластмаса плющеше на входа от опашка парижани, които подписваха референдум за премахване на това диснилендско безобразие от самия център на Париж. Изопнати неподвижно полицаи стояха мълчаливо под топлите и категорични светлини на прозорците на американското посолство. Лопес наведе смешно врат, провери дали Колелото прекъсваше правата линия, която от Пале Роял пробиваше многостранното тяло на столицата с „Шан-з-Елизе“ чак до площад „Етоал“, а после до Отбраната — една точна, геометрично съвършена траектория, едно право пространство, което разтваряше с остър размах цялата столица. Брътвежът на радиото в колата отскачаше към бездушните запалени лампи на фирмени магазини. Дърветата бяха като съцветия от непрозрачен въглен. Движеха се кръгово около „Етоал“. Трафикът се увеличаваше към безграничния периметър на тъмната периферия — извит участък от бели къщи към черната празнота на замърсени полета, от другата страна на летището, противоположно на Сен Дени. Парижаните запотяваха стъклата на колите. Отвъд „Шан-з-Елизе“ димът от отработените газове се отлагаше по земята, притискайки гладкия, чист, лъскав асфалт. Особена форма на всеобхватна наука, която пронизва порите на този огромен незабравен с времето град, която никой не е успял да пресметне в неговия бурен разцвет и бързо разрастване. Дупка в платното внезапно ги накара да подскочат. Под сложната метална арка на висящите коловози видяха как един вагон на метрото се вие с прекомерни потрепвания. Някакъв глупак къртеше с нокти от мръсните стени последните дрипи от афиши, залепени с лепило. Срещу блъсканицата от подредени и запазени фасади, познати и повтарящи се архитектурни стилове, на човек му минаваше мисълта, че не съществува или че е нищо. Веднъж течението от зловонен въздух в метрото на Париж бе заприличало на Лопес на амоняк и дни наред очите му бяха зачервени. Огромният булевард към Отбраната беше безкраен, но не величествен и слабо осветен.

— Седалището на „Децата на Измаил“. Обискирахте ли го? — попита Лопес.

— Измаил няма седалище — отвърна Серо.

Измаил няма седалище. Измаил няма седалище. Измаил е велик. От години във Франция търсеха къде е решил да се настани Измаил. Измаил беше се установил във Франция през шейсетте години, твърдеше Серо. И идваше от Италия. Така че там би трябвало да знаят повече за него. Лопес възрази, че там не знаят нищо за него. Поне така беше в Следствения — който вече се занимаваше и с политическото ниво на разследването (развитие, дължащо се на внимателната работа и машинациите на Сантовито). Странно, за Серо беше странно. Във всеки случай Измаил нямаше седалище. Сбирките на неговите „деца“ се организираха по същия въздушен и неуловим начин като рейв партитата — по мобилен телефон, внезапно. До няколко минути преди ритуала дори участниците не знаеха мястото на сбирката. А пък по интернет беше направо невъзможно да се установи по кои канали общуват помежду си адептите на Измаил. Измаил беше създал секта от нов порядък — висяща, атмосферна, мъглива. „Ето, един облак. Един духовен облак“, беше казал Серо на своя смешен, накуцващ сякаш италиански. Нахлуването в магазина, което беше прекъснало ритуала, в който участваше и Клемансо, бе станало на практика погрешка. Оперативното ядро беше по следите на търговия с деца на улица „Рете“. И от онова, което можеше да се разбере вследствие на нахлуването, протоколите на Измаил предвиждаха присъствието на дете в центъра на ритуала. Това не беше новост — в края на осемдесетте години френското правителство реши да затегне нещата около тайните приобщавания и всякакъв вид сатанизми. Загнилото се бе спукало, опустошителният гноясал оток, който беше въвлякъл — както се твърдеше — и членове на политическия апарат. Властите бяха се ограничили да забранят и разпуснат сектите. Все пак общественото мнение беше възпирано от политическата класа. Много от окултните учители — според Серо истински измамници, забогатяващи за сметка на привлечените членове — се бяха преместили в Швейцария. Но от Измаил нямаше и следа. С идването на интернет, въпреки опитите да бъдат засечени съобщенията по електронната поща, надеждите бяха загубени. Не че Измаил се беше оказал решаващ. Сайънс Релиджън беше доста по-обезпокояваща за френските власти. Страхуваха се от базата данни с лична информация. Бояха се от масово картотекиране — скелетът, който крепи лобитата. Политиците също бяха загрижени, че предстоящата съдба на Сайънс Релиджън е да преобрази Църквата на Люис в лоби за натиск. И — както се оказваше и както показваше самият случай Клемансо — „Децата на Измаил“ бяха в голямата си част бивши членове на Сайънс Релиджън. Той не знаеше повече. Измаил беше работа на тайните служби.

— А този Клемансо? Какво си е представял той? Защо е искал да убие Кисинджър? — попита Лопес.

Серо клонеше към хипотезата за демонстрация на сила. Не беше на мнение, че Клемансо е изолиран и луд атентатор. Лопес кимаше в съгласие. И изведнъж във въздуха се разнесе грохотът на Гранд Арк.

Не беше я виждал никога преди това. На излизане от завоя като гръбнак се отпечатваше във въздуха огромният й смазващ силует, нещо, което принадлежеше на някакъв друг вид перспектива, вероятно духовна. Светла в тъмнината, квадратна и внушителна сграда, която объркваше всяка точка за бягство. Отбраната проектираше вертикално една нова хоризонтална форма, освен куба, пронизана от тъмната светлина на пространството зад вратата. Като геометрично животно, което бди завинаги, но не открай време, нейното полирано и светло тяло се възнасяше в едно нулево пространство, смаляваше големите дървета по магистралата на сто метра разстояние, където се строеше сложен пътен възел за връзка с околовръстното шосе с наполовина вдигнати естакади в нищото, чакащи довършване — същинска плетеница от черно профилно желязо. Арката на Отбраната свързваше губещата се линия, която от Пале Роял тръгваше по „Конкорд“, „Шан-з-Елизе“, „Етоал“ и полека-лека обхващаше цял Париж, превръщайки се в иглено ухо за един чувствителен и идеален конец към нищото зад себе си. Безкрайни стъпала от мрамор водеха към ослепителния олтар: блестящо бели, решително издялани камъни. Като една огромна и недостижима Бяла богиня, Гранд Арк събираше с черен магнетизъм въздуха на цял Париж, всмуквайки го в своя параден вход и изхвърляйки го към тъмното нищо, на което даваше достъп, стъпквайки всеки и всичко, което се доближеше. Всяко величие изчезваше пред нея. Триетажният търговски център на кръглия площад на равното място беше притиснат от геологически пресовани пластове, а скулптурите наоколо — насочен пръст към небето, сплетени железа, неправилен агломерат от живи оцветени парченца „Лего“, пръснати в различен ред — бяха на мига погълнати от пода от светъл мрамор. Слисани амбулантни търговци, капсулирани в кабините от стъкло и желязото на асансьорите, слизаха с пневматично движение по стените. Свистеше силен вятър. Откоси от леден полъх полираха мрамора на арката, изрязана срещу външния лъч на града, където Париж свършваше — едно безгранично гробище от бели кръстове, които полека-лека се превръщаха в тъмни дървета, отначало тънки, а после заплашително разклонени, възправени към небето като ругатня. После, бръмчейки във въздуха, погледът се връщаше в огромната централна пукнатина на арката. Изненадващо бе да бъдеш информиран, че в мрачното и право тяло на Гранд Арк се намират офисите на стотици служби: стаи без предназначение, действия, регулирани от протоколни ритми към голямата зала на върха на бялата арка, невидими отвън. Една механична възхвала на вътрешната незабележима, неконтролирана бюрокрация, която разяжда тялото отвътре, един карцином без метастази, който вече заема славното тяло и обрича на нея цялата мистериозна метрополия, простряна като богомолка в подножието на смълчания олтар, който привлича към себе си, който смазва, който се грижи недобронамерено с немия си бдящ поглед за наведения пред нея простосмъртен.

Лопес остана с отворена уста в студения вихър на въздуха, който идваше от северната част на арката. Серо пушеше в лепкавата мъгла, разстлана по земята от бялата власт на Отбраната. Лопес се заслуша в потропването на токовете на помощниците на Серо, слезли от втората кола и попита защо са нарекли сградата Отбраната.

— Не знам — каза Серо.

Думите се губеха във вятъра, заличени в светлината, оставена от погрешното и абсолютно пространство в подножието на Гранд Арк. Неудовлетворен, Серо всмукна бързо глътка дим и захвърли надалече с палец и показалец останката от изпушената цигара, както децата правят с билярдна топка.

Клемансо беше заел позиция на покрива на търговския център, смачкан от перспективата на арката и нейната монументалност. На друго място щеше да доминира над пространството с километри, а тук беше притиснат и смачкан от съоръжението. Клемансо беше насочил автоматичната пушка на двайсет метра височина от земята. Кисинджър се движеше на не повече от четирийсет метра от него, покрит от охраната. Изстрелите, сухи и къси, бяха заглъхнали в площадката, шибана от вятъра. Всичко се бе случило за няколко секунди. Клемансо дори не бе осъзнал, че трябва да се прикрие зад малкия комин, изхвърлящ топли талази климатизиран въздух. Той готвеше нов изстрел, подавайки се от порестата бетонна колона. Тримата бодигардове, които бяха, стреляли, се бяха обърнали на мига към точното място, от което бяха дошли изстрелите. Лопес приближи пръсти до входните отвори на неуцелилите куршуми, пробили крехкия цимент на комина. Пресметна: двайсетина изстрела извън целта и шестнайсет изстрела в целта, в тялото на Клемансо. Той беше се качил на покрива на търговския център, минавайки през един служебен вход — сива и тежка метална врата, ръждясала по края. Очевидно бе действал сам.

Поеха към колите. Вятърът вибрираше като чувствителен и тих вик, приет от метрополията през вратата на Отбраната. Лопес не се обърна да я види, въпреки че се изкушаваше да го направи, притеглен от бялата магнетична сила, излъчвана от онази мраморна богиня — неподвижна и гигантска.

Десет минути и бяха на портала на булевард „Распай“, където бе живял последната година Жорж Клемансо.