Джузепе Джена
В името на Измаил (13)

Инспектор Гуидо Лопес

Достатъчно е да погледнем изразните форми на капитализма. Различните видове порнография: порнография на любовта, на еротичната любов, на християнската любов, на детето с неговото куче, порнография на залезите, на убийствата, на доводите — аах!, каква въздишка на удоволствие, когато открием кой е убиецът, — всички тези романи, тези филми, тези песни, с които ни замайват, са начин да ни водят — повече или по-малко приятно — към Абсолютното добруване.

Томас Пинчън, „Дъгата на гравитацията“

Милано

23 март 2001

11:20

На излизане от моргата още валеше. Лопес сдържа една по-скоро отегчена, отколкото обезсърчена въздишка, поглеждайки болницата в сив и ръждив цвят и малката погребална постройка от другата страна на улицата. „Това е град, който като вали дъжд, се цапа“. Вляво, отвъд голямата входна врата, частично залостена с червена и бяла щанга, възрастни хора се насочваха припряно към старите отделения на поликлиниката. Водата беше досадна, пръскаше по стъпалата, чукаше по прага. Лопес се потопи в плътния студен въздух, под черните листа, от които се отронваха тежки капки. Извървя обратно пътя, по който бе дошъл.

Трупът на мъжа от улица „Падуа“. Не беше го впечатлил. Бяха го впечатлили синините, и повече от всичко онази, която не бе могъл да изследва — аналната.

Това означаваше, че би могло да бъде убийство на хомосексуална основа, въпреки онова, което твърдеше лекарят. Беше работил по няколко такива случая и не бе възможно да се възстанови планът: само фонът беше разбираем. Както винаги престъпленията от страст или истерия бяха трудно обясними, когато биваха случайни. Нямаше какво да се прави, освен да се изслушва безкрайната върволица от роднини, приятели и любовници. Да се чака месеци, може би години. Веднъж имаше случай с една лесбийка и за да го приключи, му трябваше година и половина време. Бяха я намерили гола, удушена в дома й, на леглото, а то — непокътнато. Една бледа, висока католическа преподавателка с тук-таме бели коси и строго лице на човек, който си е позволявал малко или нищо в живота, и малко или нищо е позволявал на другите. Чистият дом на човек, преследван от сенки, зовящи го отвътре. Лопес добре помнеше светците, окачени по стените в рамки от идеално излъскан метал и блестящи от чистота стъкла, които налагаха груби, аскетични образи на набожна преданост. А снимките на учениците — анонимни класове — бяха накачени една над друга на бялата като вар стена. До леглото — отворен и обърнат наопаки — протрит молитвеник. В средата на деветдесетте години — молитвеник… Бяха изслушали майката и бащата, двама души, сковани и съсипани от годините, бедни, но чисти, обезсърчени повече от сивотата, отколкото от смъртта на дъщеря им. Приятелките, колегите… Нямаше мъже в живота на учителката и Лопес се мъчеше да разбере дали жената е била само фригидна стара мома или една много резервирана лесбийка. Всичко под час, по едно и също време… Маниите, телефонните обаждания — много редки, пестеливи до стотинка… Да слуша и да се опитва да съпоставя оскъдните елементи го беше изнервило, защото нямаше и сянка на неправда в тази смърт, която приличаше и се сливаше с ледения живот на един сух, безплътен човек. Беше забравил за това, когато година след намирането на трупа трябваше да се занимае с едно съобщение за изчезнал човек — момиче от вътрешността на страната изчезва внезапно, лесбийка, която трябваше да чакат няколко дни, за да я открият подпухнала и вече разложена в един ръкав на напоителен канал извън Милано. Облеченият труп бе бухнал от вътрешното разложение и дрехите му бяха умалели. Като ги разрязаха, кожата се спука… В джобовете й всичко си стоеше: портфейл, ключовете от къщи. Липсваше само една обувка. За часове Лопес бе възстановил приятелския кръг на момичето, бе открил жената, с която са били твърда двойка, бе хванал лесбийката в гарсониерата й в центъра на Милано, но тя не поддаваше и не признаваше за престъплението. Едва при втория обиск Лопес лично бе открил на дъното на едно чекмедже купчина иконки на католически светци и тогава за миг всичко му проблесна: три лесбийки — учителката, момичето от канала и притиснатата на разпита: едно необяснимо защо извършено убийство, едно второ убийство, вероятно за да се прикрие първото. И лесбийката рухна. Лопес трябваше да я набие здраво. Помнеше как жената фъфлеше със засъхнала кръв по устата и подуто затворено око, говореше бавно, говореше за ревност и подобни глупости. И по-късно, като се прибра вкъщи няколко часа след разпита, имаше под ноктите си засъхнала, трудна за измиване кръв от лесбийката…

Помисли си, че ако престъплението от улица „Падуа“ е хомосексуално, то може би е по-добре да изслуша Сантовито и неговите излияния за Чернобио. Много е сложно разследването на един хомосексуалист. Прекалено много време изисква. В хомосексуалното убийство се крие повече упорство от случайните убийства. Много бяха неясните зони в случая. Тъмната синина и коагулиралата кръв във вътрешността на синкавия труп. „Не, няма да отида в управлението“, помисли си той. Преди това имаше да свърши две неща. Трябваше да вземе пари. А после да ги похарчи.

Влезе в кабината на площад „Рикини“, на входа на университета. Средната, другите две отстрани нямаха слушалки. Пластмасовите стъкла бяха напукани. Лопес вдъхна влажния мраз, закашля се, докато набираше номера. Говори малко, почти шепнешком. От другата страна му потвърдиха.

Зад черния площад се виждаха бели таксита. Вятърът караше електрическите кабели да трептят, носеше на неравномерни талази дъжда, завихряше се по земята. Тялото на Лопес помръдна, бялата врата се отвори широко и докато влизаше в тъмното такси, си помисли за разкъсващия предмет, който насила влиза в ануса на мъжа от моргата.

Историята бе следната. Стоката струва пари; курвите струват пари; дори и да не се обличаш готино, също струва пари. Значи, трябват пари. Усилието е засмукваща чернилка, отрязаната ръка на сакатия, разстоянието, което разделя от земята крака на недъгавия. Лопес плаваше сред усилието (най-уморителното нещо) и съзнаваше, че го прави. Не беше само Следственият. Не бяха само зеленикавите стени, прахта, спомените за едно динамично време, което изглеждаше вече като сън (силата и вибриращата нежност на момента, в който се започва нещо). Не беше само мъката от промените, понасяни с лесната гравитация на едно падащо тяло. Не бяха само празните часове, прекарани в пробиване на гъстия въздух на Милано, изслушването в анестетичен унес на нарежданията на шефа Сантовито, очертаването с тебешир по тротоарите на гъстите кървави петна и обгорелите гилзи. Колегите, които идват, отиват си и ги забравяш. Денят има две половини, като съзнанието: едната е бяла, другата тъмна, защото е тайна. През бялата половина на деня усилието направо съсипваше Лопес — задачите, компромисите в управлението, бързите процедури, които бяха на светлинни години далеч от морала, парливата търпимост на човешката посредственост, в която се потапяше по време на разследване. От години го поразяваше посредствеността на случващото се пред очите му, един-два часа след произшествието. Тайно наблюдавани къщи с евтини джунджурии около паднало тяло с разполовена глава. Телата на две деца, открити в боклуците на бившата промишлена зона. Човешката и животинска смрад, когато избухна умишленият пожар на „Порта Гарибалди“, в емигрантския център: туристически котлони, стара омазнена хартия, празна кутия от цигари, пръстен от бирена кутия. Посредственост: това е основна характеристика на човека. Неговият живот също беше посредствен. Замисли се за пълните с обрати, тихи, белязани с компромиси години след седемдесетте, когато бе направил скока — бе влязъл в полицията след изпита с тема по криминология и другарите му бяха останали като втрещени („другарите от Движението…“). Един от тях бе станал полицай, един, който знаеше всичко, а сега осъществяваше социално почистване. Арестуваше свои другари в центъра на Милано — бивши терористи, задавяни по домовете им (красноречивите и тъжни погледи на съпругите им), и други, залавяни на Централна гара. Беше унищожил мечтите им методично и безмилостно. Беше влязъл в управлението, когато обвинението срещу него вече бе отпаднало. Времената се менят. В управлението бяха му възложили най-подлата операция — той бе извадил един по един от бърлогите им старите си другари, бе ги измъкнал — десет години след събитията — от онзи ореол на мълчание, с който се бяха обвили, и ги бе осъдил. А сега, когато и тази задача (последната) бе приключена, какво му оставаше от борбата с миналото?

Оставаше тъмната част на деня. Оставаше мръсната работа.

А таксито го носеше не само през града — отнасяше го и към тъмната половина на неговия ден.

Това е историята. Тъй като стоката струва пари, курвите струват пари и всичко струва пари, Лопес имаше връзки, които му осигуряваха доходи — извън службата във „Фатебенефратели“. Мръсни дела, кална работа, ринене на лайна — но в мълчание. Курви за прибиране, които да отведе при кърмачетата им. Търсене на изчезнали травестити. Пренасяне на дрога от единия до другия край на града без рискове. Хапчета, които трябваше да бъдат разтоварени на спокойствие във вътрешността на страната. За всичко това викаха Лопес и той винаги беше на линия. Никога не ставаше дума за преки престъпления. Всичко беше съучастие, подпомагане, да накара някой да замълчи, да си затвори очите, за да получи пари. Веднъж едно момче от простолюдието от улица „Мозе Бианки“ беше намерил в дупка в стената в тъмния край на двора целофанен плик и в него няколко милиона под формата на хапчета (екстази, и не само, а и психотропни вещества). Момчето бе открило пликчето малко след като го бяха оставили там и малко преди да дойдат да го вземат и бе изчезнало. Не се наложи Лопес да открива кой е намерил пликчето — те сами го откриха. Само повикаха Лопес, казаха му за момчето и му наредиха да вземе пликчето. За момчето изобщо не им пукаше. Трябваха му два часа. Момчето имаше приятелка; приятелката му имаше брат; братът живееше в Баджо и не се бе мяркал навън от два дни. Лопес бе влязъл в апартамента на брата на приятелката, счупвайки с рязък удар с лост вратата от тънко дърво. Вътре бе намерил хлапетата зашеметени в първата стая, а на масата — отворената ламаринена кутийка с бели и розови таблетки, бележки и телефонни номера за пласиране на стоката. Двамата идиоти бяха искали пари да направят от тази работа. Два милиона, няма и толкова. Той беше увил отново станиола, беше задържал в джоба си десетина хапчета и бе поставил отново всичко в пликчето. Хлапетата хленчеха, че им е лошо. По бузата на момчето личаха следи от засъхнала слуз от дрогирането. Беше му строшил крака с рязък удар. И костта бе също толкова чуплива като тънкото дърво на вратата. После беше си излязъл, докато онези крещяха (крещеше и другият, на когото нищо не беше направил). Беше спрял с колата извън Баджо, бе размислил, бе отворил пак кутийката и бе извадил още петдесетина хапчета. Беше върнал пликчето. Дадоха му половин милион — половин милион за три часа работа.

Скапана работа. Всичките му работи бяха скапани. Затова се мъчеше Лопес. Защото да плуваш в лайна е много по-трудно, отколкото да плуваш във вода.

Сега обаче историята беше друга. Соня Окса беше албанска курва, бачкаше на „Порта Витория“, близо до изоставената гара, където преди време румънците си бяха направили лагер, разрушен от общината, за да построят университетски център. Там наблизо Соня Окса се въртеше цяла седмица, освен в понеделник. Живееше в малък двустаен апартамент над „Ролинг Стоунс“. Точно там водеше клиентите си за пълна програма. Апартаментът беше собственост на един седемдесетгодишен албанец, бос на два или три клана в южната зона на Милано. И Соня принадлежеше на стареца — щеше да е негова собственост пет години. После щеше да е свободна. Седемдесет милиона беше откупът й. Ако някой поискаше да я откупи. Но никой не даваше седемдесет милиона. Веднъж обаче бяха се опитали да я отмъкнат. Соня искаше да се махне от улицата и благодарение на един клиент, който беше се влюбил в нея, бе успяла да си намери място в големите магазини „Ринашенте“ — за милион и осемстотин на месец. Но албанците отидоха и си я взеха. Бяха й казали, че ако не се върне на улицата, ще отидат във Валона и ще вземат по-малката й сестра. Соня се бе върнала, но по-малката й сестра се бе разболяла от рак и бе умряла. Тъй като нямаше други роднини, нямаше как повече да изнудват Соня. Не мина и месец и тя изчезна. Групировката на калабрийците бе посочила Лопес на албанеца. Той си искаше Соня обратно. Говореше за нея като за вещ. Беше впечатляващо — един стар албанец, който говори за оборот и се смее със своите жълто-кафяви зъби. Ако още е в Италия, албанецът си я искаше обратно. Два милиона за Лопес. След една седмица (миналата седмица) Лопес бе открил Соня. Мъжът, отвел я със себе си, беше някакъв идиот от спортните зали — прошарен инструктор, с изкуствен тен и дрехи от „Боджи“ (което значеше, че държи да е добре облечен, но не и да се охарчва). Лопес го бе видял в клуб „Матрикола“, един ирландски пъб на околовръстното шосе.

Информацията дойде от приятел на инструктора — едно типично съвпадение, макар в онзи момент Лопес вече да не вярваше, че съществуват съвпадения. Изниква един на бара на „Порта Романа“ и започва да говори за свой приятел. Казва, че се бил влюбил в някаква курва, която „Трябва да я видите — с две ей такива бомби, със сини очи…“ Курвата, вика, била албанка. Онзи тип имал мая — бил съдружник в три зали за фитнес. Измъква я от улицата и я праща да си стои вкъщи. Та този тип трябвало да се жени и понеже се влюбил в курвата, вече нямало да се жени. Държи я вкъщи, за да не разберат ония къде е. Приятелите му се смеят, Лопес слуша. Остават в бара до девет, един час след затваряне, смеят се и пият негрони. После излизат. Лопес чака в колата. Мъжът, който бе говорил, се качва в едно черно лъскаво беемве. Потегля, Лопес след него. Мъжът паркира недалеч, в една малка уличка, която излиза на булеварда „Порта Романа“. Лопес слиза, оставяйки колата на тротоара, докато мъжът търси ключовете по джобовете си и се тътри по средата на улицата. Хваща го за ревера, разтърсва го, завлича го зад редицата от коли на тротоара. Онзи пребледнява ужасен. Лопес държи пистолета в ръката си, насочва го между очите му, продължава да го пита за адреса, онзи не разбира, явно не вярвайки на случващото се. Когато типът разбира кой адрес, му го казва, пелтечейки. Лопес прибира пистолета в джоба си, докато онзи фъфли. Казва му, че само ако опита да се обади на мъжа с албанската курва, той ще се върне. Типът е още на земята, очите му са широко отворени, плаче и повтаря „не“ с писклив глас. Лопес бързо стига с колата до площад „Пиола“, където се крие Соня. Звънва по домофона на името „Рудела“, но му отговаря мъжки глас и Лопес се дръпва от домофона. Изчаква малко — от входната врата излиза възрастна двойка. После излиза един мъж — Лопес му поисква цигара, мъжът отговаря, че не пуши, и Лопес разпознава гласа от домофона. Рудела. Проследява го. Типът отива да купи бира в „Матрикола“. Лопес го предварва, връщайки се на входната врата на площад „Пиола“. Изчаква още малко пред къщата на Рудела и влиза през входната врата, която се отваря за една госпожа около петдесетте, изкачва стълбите, поглежда табелките с фамилните имена. На третия етаж прочита „А. Рудела“. На табелка от фалшив месинг. Заслушва се — тишина. Слиза, качва се в колата — беше я паркирал зад къщата, защото почистваха улицата. Десет часът е. Няма желание да яде замразена храна. Отива в „Макдоналдс“, където картофките са отвратителни и тогава решава да се дрогира в магазин „Дженерали“. После намират трупа на улица „Падуа“.

От кабината зад университета Лопес беше се обадил на албанеца. Беше му казал, че е намерил Соня и че ще му я доведе до един час. Беше поискал пари. Албанецът му бе отговорил утвърдително.

Още валеше. Продължаваше да вали дни наред. Помоли шофьора да го изчака. Щял да се забави само няколко минути.

В кабинката на охраната нямаше никой. Взе асансьора и спря на третия етаж.

Гласът на Рудела попита иззад вратата кой е. Отвори тутакси, когато Лопес каза, че е от полицията и че трябва да връчи призовка. Лопес направи първата крачка — блъсна вратата, удари мъжа в гърдите и затвори след себе си. Рудела не реагира. Забави се няколко секунди. В това време Лопес вече беше насочил пистолета към него.

— Къде е?

— Кой къде е? — Рудела трепереше от яд.

Лопес вдигна ръка и го удари с пистолета в лицето. Рудела падна като изпразнен чувал, потече му кръв от устата, но не извика. Вратата в дъното на преддверието се отвори. Беше Соня Окса. Лопес не насочи пистолета към нея. Тя разбра. Лопес изчака. Жената влезе в стаята и не затвори вратата. Рудела беше на земята, не кървеше много. Беше пребледнял, свит на кълбо като ембрион, с ръка на разбитата уста. Плачеше. Тъмночервено парче кожа висеше от брадата му.

Жената излезе от стаята облечена, с чанта през рамо.

Не си казаха нищо. Лопес й отвори вратата, пусна я да мине първа. На излизане тя се обърна към Рудела и му прошепна:

— Съжалявам.

Той плачеше, но от болка, не за жената.

Влязоха в таксито.

Не проговориха чак до „Ролинг Стоунс“.

Старият албанец ги бе чакал, пушейки, с чаша вино на гетинаксовата маса в кухнята, отвъд стаята, в която Соня водеше клиентите си да ги чука. Цялата къща беше просмукана с дим. Като видя Соня, старецът вдигна възлеста, отворена ръка за ритуалния шамар и в онзи миг Лопес му каза:

— Парите!

Албанецът свали ръка и кимна отегчено в знак на съгласие. После се повлече към кухнята. Там, където стояха парите, в един найлонов плик. Старецът наблюдаваше Лопес как брои парите — двайсет банкноти по сто хиляди лири^[1]. Соня беше седнала на леглото в предната стая. Беше смазана. Подпираше главата си, която клюмаше безпомощно, с бледите си ръце, обсипани с гъсти бръчици, които Лопес бе забелязал, докато пътуваха в таксито. Имаше вид на торба, препълнена с мръсно бельо, отпусната на леглото, седнала, с преливащ задник, поради твърдостта на дюшека. Изръмжа зад него „Благодаря!“, докато Лопес излизаше и я гледаше, вдишвайки застоялия въздух в стаята, а старецът стоеше на прага между кухнята и стаята, с ръце на кръста.

Лопес слизаше бавно по влажната каменна стълба, напоена с котешка урина, когато дочу стареца да крещи, а курвата да избухва в плач.