Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (96)

96.

Сампсън обеща да остане с Нана и децата, докато се прибера у дома. Той бе човекът, на когото имах най-голямо доверие, с никой друг на света те не биха били в по-голяма безопасност. Но въпреки това не можех да бъда сигурен и това ми тежеше ужасно. Не исках да тръгвам от Калифорния, без да съм открил Джамила и да съм се убедил, че е добре.

Накрая се обадих на Тим Брадли от „Икзаминър“. Той не знаеше къде е Джамила, дори не знаеше, че си е взела почивен ден. Може би е искала да се махне за малко от града — да избяга от съществуването си на детектив от полицията.

Започвах да си мисля, че може би съм сгрешил със спирането си в Сан Франциско. Колкото повече стоях на улицата пред дома й, толкова повече се убеждавах в това. Може би напрежението от работата най-после ми се отразяваше. Инстинктите изневеряват първи.

Всеки път, когато решавах да си тръгна, си спомнях нощта, когато пристигнах в дома на Бетси Кавалиър и видях мъртвото й тяло.

Освен това точно благодарение на инстинктите си бях стигнал дотук в кариерата си.

Чувства, предчувствия, преживявания от миналото.

Може би просто проявявах упорство.

Останах там, на поста си. Слизах от колата два-три пъти, разхождах се нагоре-надолу по улицата. Връщах се в колата. Продължих да чакам. Чувствах, че действам абсурдно, но не можех да се откажа. Отново позвъних на Сампсън. Вкъщи всичко бе наред. Още един познат детектив, Джером Търман, бе пристигнал като подкрепление на Сампсън. Двойна стража срещу Мислителя. Достатъчно ли бе това, за да защити близките ми?

После видях Джамила да се задава по улицата със сааба си. Буквално започнах да ръкопляскам от радост. Ударих таблото с длан. Да. Слава богу, тя беше добре. Ето я!

Тя паркира на около половин пресечка от дома си, слезе от колата и грабна един спортен сак от седалката. Исках да изтичам и да я прегърна, но останах в колата си. Косата й бе вързана на опашка. Беше облечена с тъмносиня тениска и широко сиво долнище на анцуг. Тя беше добре, не бе ранена. Джамила не бе убита от Мислителя.

Взрях се в предното стъкло, исках да видя дали някой не я наблюдава или следи. Част от мен искаше да си тръгне, да замине за Вашингтон. Но продължавах да си спомням какво се бе случило с Бетси Кавалиър, след като приключихме разследването, по което работехме заедно.

Защо тогава? Защо партньорката ми? Почти не исках да разбера.

Дадох на Джамила време да влезе, после й се обадих от мобилния си телефон.

— Това е телефонният секретар на Джамила Хюз. Моля, оставете съобщение след сигнала.

По дяволите! Мразех тези машини. Все още не бях купил секретар у дома.

— Джамила, обажда се Алекс Крос. Обади ми се. Важно е. Моля те…

— Здравей, Алекс. Къде си? Как си? — Усетих, че се усмихва, и това ми изглеждаше ненормално заради емоционалното състояние, в което бях.

— Моля те, внимавай. — Довърших изречението си аз. Обясних й защо съм разтревожен. Накрая се наложи да призная най-лошото — че съм на улицата пред апартамента й.

— Ами тогава ела вътре, за бога — каза тя. Нямаше упреци, нито дори изненада в гласа й. — Мисля, че преувеличаваш. Може би. Но нека да го обсъдим. Да обсъдим всичко.

— Не, нека да изчакам тук отвън още известно време. Надявам се да не ме мислиш за превъртял. Този, който уби Бетси, постоянно ми се обажда по телефона след смъртта й. Мислителя може да е тук, в Сан Франциско. Той я уби точно след като приключихме разследването си. Детектив Кук беше убита след убийството на илюзионистите в Ню Орлиънс.

Това я накара да се замисли.

— Може би наистина смятам, че си малко луд, Алекс. Но разбирам защо. Виждам накъде биеш. Освен това съм трогната, че си дошъл тук, за да ме предпазиш. А и това, което се е случило с предишната ти партньорка, наистина ме плаши.

Чувствах се по-добре, като знаех къде е Джамила и че в момента говоря с нея. След като приключихме разговора, седях в колата си и наблюдавах улицата. Бях се научил да следвам инстинктите си през годините, дори и когато собственият ми разум ги отхвърляше, дори и когато всички останали ги отхвърляха. Не знам колко пъти бях мислил за убийството на Бетси Кавалиър и се бях питал кой е убиецът, но сега отново се задълбочих в това.

Останах още няколко часа. С Джамила говорихме по телефона още два пъти. Тя настояваше да се кача в апартамента й. Аз отказвах.

— Нека го направя по моя си начин. Джам.

Ставаше късно и започвах да се съмнявам в правотата си. Видях, че лампите в апартамента й изгаснаха. Браво на нея. Поне тя се държеше нормално.

Продължих да чакам. Нещо не спираше да ме яде отвътре — силно, настойчиво, интензивно. Нещо, с което не исках да се сблъскам. Следите си бяха там, но аз не бях пожелал да ги видя такива, каквито всъщност бяха. Бях предпочел да следвам „известните си инстинкти“. И ето докъде бях стигнал. Бях се провалил, и то от доста време насам.

И тогава го видях и всичко си дойде на мястото. Изведнъж пъзелът се изясни, всички парчета се наместиха. Не само убийството на Бетси, но и убийството на Казанова, отвличането на Кейт Мактиърнън — фактът, че той винаги успяваше да се движи една крачка пред мен.

Убиецът бе тук, на улицата на Джамила.

Мислителя беше тук, в Сан Франциско.

Бях сигурен и от това главата ми се замая от страх. Но също така се изпълних с невероятно разочарование, тъга, объркване. Имах чувството, че ще повърна.

Беше Кайл Крейг. Той наблюдаваше апартамента на Джамила. Следеше я като психопат, какъвто всъщност беше. Проклетият Мислител бе дошъл тук, за да я убие.

А сега как да го спра?