Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (84)

84.

По време на дългия полет към Калифорния осъзнах, че Мислителя не ме бе тормозил от два дни. Това бе необичайно и се зачудих дали и той не пътува нанякъде. Какво става? Дали не се намира в моя самолет за Сан Франциско? Спомних си една изтъркана стара шега за параноята. Един мъж разправял на психиатъра си, че всички го мразят. Психиатърът му казал, че говори глупости — не може всички да го мразят, защото не всички го познават.

Стана по-лошо. В един момент дори се разходих по пътеката между седалките и огледах останалите пътници. Никой не ми изглеждаше дори смътно познат. Не видях Мислителя в самолета. Освен това никой не беше с вампирски зъби. Започвах да превъртам.

Пристигнах на летището в Сан Франциско, където ме посрещнаха агенти от ФБР Казаха ми, че очакват Кайл да пристигне от Ню Орлиънс. В момента пътувал. Напоследък Кайл ме притискаше повече от всякога с настояването си да се прехвърля на работа във ФБР Промяната несъмнено щеше да ми се отрази добре финансово. Агентите печелеха по-добре от детективите. Работното им време обикновено също бе по-приемливо. Може би щях да успея да убедя Нана и децата, когато тази история приключеше. Надявах се да е скоро, но на какво ли разчитах да стане така?

Потеглих от летището заедно с трима агенти в един тъмносин високопроходим джип. Седях отзад със старшия агент от Сан Франциско. Името му беше Робърт Хатфийлд и той ми каза какво бяха научили.

— Открихме къде са се настанили някои от така наречените вампири. Живеят в едно ранчо в подножието на планината, северно от Санта Крус, не много далеч от океана. На този етап не знаем дали са задържали инспектор Хюз против волята й там. Не е била забелязана никъде.

— А какво има в планината там? — попитах Хатфийлд. Той изглеждаше младолик, можеше да е на всяка възраст между трийсет и пет и петдесет. Беше в добра физическа форма. Късо подстриган. Очевидно държеше на външността си.

— Няма почти нищо. Забутан район. Две-три сравнително големи ферми. Скали, пустинни лешояди, тук-там по някой рис.

— Няма ли тигри? — попитах.

— Интересно, че се сети за тигри. Онова ранчо по-рано е било нещо като резерват за диви животни. Мечки, вълци, тигри, дори един-два слона. Собствениците обучавали животни, основно за да бъдат използвани в игрални филми и реклами. Те всъщност били хипита, оцелели от шейсетте. В действителност ранчото е било лицензирано от вътрешното министерство. Правело е бизнес с Типи Хедрен, Зигфрид и Рой.

— Дали животните още живеят там?

— Не и през последните четири-пет години. Собствениците на ранчото изчезнали. Никой не се интересувал да закупи имота. Земята е около двеста и двайсет декара. Повечето е неизползваема. Ще видиш сам.

— А какво е станало с животните, които са били там? Знаеш ли какво се е случило с тях?

— Някои били купени от други резервати, които осигуряват специално обучени животни за филмовите продукции. Говори се, че Бриджит Бардо прибрала някои от животните. Също и Зоопаркът на Сан Диего.

Облегнах се на седалката и обмислих всичко чуто, докато пътувахме. Не исках отново да възлагам големи надежди. Питах се дали предишните собственици на ранчото не бяха изоставили един тигър. Развих един луд сценарий в главата си. В действителност беше доста интересен. Според преданията вампирите в Африка и Азия се превръщали на тигри, а не на прилепи. Образът на тигъра е по-страшен от този на прилепа, същото се отнасяше и за обезобразените трупове, които бях видял. Освен това Санта Крус си имаше своята репутация: вампирската столица.

Подминахме едно ранчо по шосето, после малка изба. Обаче нямаше почти нищо друго за гледане. Агент Хатфийлд ми каза, че през лятото хълмовете са кафявозлатисти, също като африканските поля.

Опитвах се да не мисля за Джамила и заплахата, която може би я грозеше. Защо бе дошла тук сама? Какво я бе накарало? Същото, което не ми даваше мира и на мен ли? Ако тя беше мъртва, никога нямаше да си го простя.

Колата най-после отби от главния път. Не видях къща или други постройки в която и да е посока. Само голи хълмове. Един сокол се рееше в ясното синьо небе. Беше тихо, спокойно и красиво.

Поехме по един черен път и карахме около километър и половина по неравен, каменист терен. В продължение на стотина метра край пътя имаше порутена ограда, която после прекъсваше, но след малко отново започваше.

Изведнъж се озовахме пред шест коли, паркирани встрани от пътя. Всичките бяха необозначени, предимно джипове.

Точно там стоеше Кайл Крейг. Беше опрял ръце на хълбоците си и се усмихваше, сякаш е научил най-удивителната тайна.

Подозирах, че е точно така.