Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (71)

71.

Това би могло да стане само в Ню Орлиънс. Посветих част от следобеда на задачата да осигуря две напечатани покани и след това двамата с Джамила приготвихме костюмите си за партито. Балът започваше в полунощ, но ние бяхме подразбрали, че повечето гости ще пристигнат чак към два.

Докато настъпи този час, вече бяхме доста изморени. Изчакахме да мине два часът, за да се появим в къщата. Някои от гостите бяха на колежанска възраст, неколцина бяха дори още по-млади, но поне половината от хората в тълпата изглеждаха на трийсет или повече. Известен брой пристигаха с лимузини и други скъпи коли. Облеклото на гостите определено бе впечатляващо — старинни официални костюми и цилиндри, кадифени викториански роби, корсети, бастуни, тиари.

Повечето от хората, облечени в готически костюми, бяха покрили телата си предимно в черна кожа и кадифе, тук-там с по някоя бяла или черна копринена якичка. Имаше обици, поставени на всевъзможни места по тялото, халки на пъповете, кучешки нашийници, черно червило и тонове спирала на миглите и на мъжете, и на жените.

Кървавочервени очи се пулеха от всички посоки. Беше трудно човек да отдели поглед от тях. От невидими колони гърмеше музика. Навсякъде се виждаха вампирски зъби, изкуствена кръв. Някои от жените имаха черни или лилави кадифени ленти на вратовете, вероятно за да прикрият следи от ухапвания.

Вътре в къщата бе още по-интересно и зловещо. Хората се обръщаха един към друг като титулувани особи: сър Никълъс, Господарката Ан, Баронесата, Принц Уилям, Господаря Ормсън. Една изваяна като статуя жена мина край нас и безцеремонно огледа Джамила. Тялото й бе покрито с бронзова боя и носеше бронзови на цвят бикини прашка. Железният мирис на кръв се смесваше с този на опушена кожа и зловонното масло от факлите по стените.

Джамила изглеждаше готова, тя изобщо не се плашеше. Беше с тясна лъскава черна рокля, кожени ботуши и черни чорапи. Ако беше целяла да изглежда секси, определено бе успяла. Беше си купила черно червило и кожени маншети от едно магазинче, наречено „Магазинчето на фантазиите“, на Дюмен стрийт. Беше ми помогнала при избора на моя костюм: фрак, който стигаше почти до пода, шалче на врата, черен панталон и черни ботуши до коляното.

Като че ли никой не ни обръщаше внимание. Огледахме главния вход, после се понесохме заедно с тълпата надолу към мазето. Навсякъде по каменните стени имаше горящи факли. Подовете бяха от пръст и камък. Беше студено, влажно, миришеше на мухъл.

— За бога, Алекс — прошепна Джамила почти в ухото ми. Тя хвана ръката ми и я стисна силно. — Не бих повярвала, че стават такива неща, ако в момента не стоях тук.

Чувствах абсолютно същото. Много от събралите се долу носеха вампирски зъби, които бяха ужасяващи, особено в такъв огромен брой. Електрически свещници и горящи факли бяха единственият източник на светлина. Забелязах човешки черепи, окачени по стените, и бях сигурен, че са истински.

Започнах да се оглеждам, за да се уверя, че можем да се измъкнем оттам, ако се наложи. Не бях сигурен дали ще можем да избягаме бързо. Тълпата ставаше все по-гъста и засилваше клаустрофобията ми. Запитах се дали не предстои някой да умре тази вечер. И ако да, кой.

После чух един дълбок глас да съобщава:

— Господаря е тук. Сведете глави!