Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (69)

69.

Според Уилям това беше смешно. Боже, беше невероятно. Безценно. Той наблюдаваше полицаите, които на свой ред наблюдаваха къщата на ужасите, притежавана от Даниъл и Чарлз. Това беше прекалено. Младият принц вървеше по Ласал, пушеше цигара, високомерен, самоуверен, безстрашен, превъзхождащ всички останали във всяко едно отношение. Майкъл спеше, така че Уилям бе решил да излезе да се разходи.

Това бе богаташки квартал. Може би щяхме да видим някоя от местните знаменитости, които живееха тук.

Забеляза два неописуеми линкълна, паркирани на улицата. Зачуди се дали двамата илюзионисти са забелязали колите. Усмихна се и поклати глава. Зачуди се какво ли си мислят Даниъл и Чарлз. Те щяха да внимават, разбира се. Извършваха убийства от дълго време, от години. А сега какво? Нещо трябваше да се случи.

Продължи до края на пресечката, после пое на юг. Повечето къщи имаха веранди, по които бяха плъзнали лози. Докато вървеше, забеляза един чудесен физически екземпляр — мъж на двайсет и една-две години, гол до кръста, с кожа, лъснала от пот. Това подобри настроението му. Мъжът миеше с маркуч сребристото си БМВ кабриолет, същата кола като на Джеймс Бонд.

Изсеченото му тяло, искрящата вода от маркуча, лъскавата кола възбудиха Уилям неимоверно. Но той се овладя и продължи.

И тогава, малко по-надолу по улицата, видя едно момиче. Беше на около четиринайсет, седеше на верандата си и нежно галеше една персийска котка. Беше красива, направо знойна.

Момичето имаше дълга кестенява коса, която се спускаше към малките й гърди. Носеше прозрачна блуза с щампа на змийска кожа над късо потниче. Тесни тъмносини дънки, тесни на бедрата и широки долу. Обици — халки и други по-малки, сребърни и златни. Пръстени на пръстите на краката. Многоцветни гривни на едната тънка ръка. Типична тийнейджърка — само дето беше ослепителна. Абсолютно възбуждаща. И арогантна, също като него.

Уилям спря и й извика:

— Много красива котка. — И се усмихна дяволито.

Тя вдигна поглед към него и Уилям видя, че момичето има същите пронизващо зелени очи като персийската котка. Момичето го обходи с очи. Той буквално усети докосването на погледа й по кожата си. Знаеше, че тя го желае. Всички го пожелаваха — и мъже, и жени.

— Защо не се отдадеш на желанията си? — попита той и продължи да се усмихва. — Ако човек иска нещо, трябва да си го вземе. Винаги. Това е урокът ти за деня, безплатно.

— О, ти учител ли си? — извика тя откъм верандата. — Не приличаш на учителите, които съм имала.

— Учител, но и студент.

Желаеше това момиче. Не само че бе красива физически като екземпляр, но имаше и добри инстинкти. Беше сексуална и отракана за възрастта си. Използваше това, с което бе надарена, за разлика от повечето млади хора, които пилееха таланта и потенциала си. Нямаше да каже нищо повече, нямаше дори да се усмихне, но все пак не отместваше поглед.

Уилям се възхити на самоувереността й, на начина, по който яркозелените й очи се опитаха да го изгледат присмехулно, макар че не успяха съвсем. Забеляза я как вирна малките си гърди насреща му, единственото й оръжие. Той искаше да се качи на верандата и това красиво момиче да стане негово още там, на място. Да я изпохапе, да изпие кръвта й. Да изпръска с кръвта й боядисаните с бяла боя дървени греди на верандата.

Не. Не сега, не още, не тук. Боже, мразеше това, мразеше да не бъде верен на себе си. Искаше да упражнява властта си, да използва таланта си.

Накрая Уилям започна да се отдалечава. Наложи се да впрегне цялата си воля, цялата си сила, за да остави тази прекрасна награда, седнала така подканващо на верандата.

Чак тогава момичето заговори отново:

— А ти защо не се отдадеш на желанията си? — извика тя и се засмя безмилостно.

Уилям се усмихна и после се обърна.

Тръгна обратно към момичето.

— Ти си голяма късметлийка — каза й той. — Ти си избрана.