Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (63)

63.

Докато наблюдавахме къщата на Ласал, двамата с нея открихме, че можем да си говорим почти за всичко. Това и правехме през дългите часове. Темите варираха от смешни полицейски истории до инвестиции, филми, готическа архитектура, политика, после преминаваха и към по-лични въпроси като нейния баща, който ги изоставил, когато тя била на шест. Аз разказах на Джамила за майка си и баща си, които бяха умрели млади, жертви на смъртоносната комбинация от алкохолизъм и рак на белите дробове — вероятно съчетани с депресия и безнадеждност.

— Работих две години като психолог. На частна практика — разказах й. — По онова време не много от хората в моя квартал във Вашингтон можеха да си позволят терапия. Аз не можех да си позволя да работя безплатно. Повечето бели не искаха да посещават чернокож психоаналитик. Така че станах полицай. Само временно. Не очаквах да ми хареса, но щом започнах тази работа, се пристрастих към нея. Много силно.

— Какво пристрастяващо има в това да си детектив? — попита тя. Джамила беше добър слушател, интересуваше се от разказа ми. — Помниш ли някой конкретен случай, който е променил отношението ти?

— В интерес на истината помня. Двама мъже бяха застреляни в Саутийст, това е моят квартал във Вашингтон, там съм израснал. Определиха смъртта им като свързана с наркотици, което означаваше, че няма да се проведе почти никакво разследване. По онова време това беше стандартната оперативна процедура във Вашингтон. Всъщност все още е така.

Джамила кимна.

— Страхувам се, че в някои части на Сан Франциско е същото. Ние се ласкаем да си мислим, че в нашия град сме по-либерални, може би наистина сме. Но мисленето на хората трудно се променя, понякога направо ми се повдига заради това.

— Знам за какво ми говориш.

— Така че сам проведох разследване на убийствата. Един приятел детектив, казва се Джон Сампсън, ми помагаше. Научих се да следвам инстинктите си. Открих, че един от мъжете излизал с някаква жена, за която някакъв местен дилър твърдял, че е негова собственост. Продължих да ровя, следвайки инстинктите си, и задълбавах все повече и повече. Оказа се, че дилърът бе убил двамата мъже. Щом разреших случая, с мен бе свършено. Знаех, че съм добър в това, може би заради познанията си по психология, или защото държах справедливостта да възтържествува. Или просто ми харесваше да се оказвам прав.

— Изглежда, си намерил някакъв баланс в живота си все пак. Децата, баба ти, приятелите.

Изоставихме тази тема, не продължихме с очевидното — че и Джамила, и аз бяхме неженени и необвързани. Това нямаше нищо общо с работата ни. Ако беше толкова просто.