Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (61)

61.

Чарлз беше облечен в черен гащеризон и високи до бедрата кожени ботуши. Носеше семпла диамантена обица на ухото и златна обица — топче на носа. Изгледа високомерно публиката. Това продължи няколко неловки секунди, очите му бяха пълни с презрение и омраза към всички, на които попадаше погледът му.

Стори ми се, че поне два пъти погледна право към Джамила и мен. Тя не му остана длъжна.

— Да, гледаме те, копеле такова — каза тя, като се престори, че вдига бутилката си за тост към него. — Мислиш ли, че тези двама жалки психари знаят, че сме тук?

— Кой знае? Те са много добри. Още не са заловени.

— Чувам те. Да се надяваме, че и двамата ще се разболеят от рак на стомаха и ще умрат бавно и болезнено през следващите месеци. Наздраве. — Тя отново надигна бутилката си.

Чарлз се наведе и заговори на двама колежани, седнали на една близка до сцената маса. Имаше микрофон, закачен на дрехата.

— Какво сте ме зяпнали вие, двамата идиоти? Внимавайте, да не реша да ви превърна в по-висш биологичен вид. Например в две крастави жаби. — Той се засмя с дълбок, гърлен смях. Според мен се държеше крайно неприятно, далеч надвишаваше границата на допустимото. Младежите в публиката се засмяха и го окуражиха да продължи. Явно в момента никой не го беше еня за любезността. Да се държиш отвратително е шик, да се държиш отвратително е готино и нормално.

Погледнах Джамила.

— Той ги възприема като храна. Интересно как работи извратеният му ум.

Вторият илюзионист се появи на сцената няколко минути по-късно. Никакви специални ефекти, които да възвестят появата му, което ме изненада. Бях чул, че шоуто е с много светлинни и звукови ефекти, но не и тази вечер. На какво се дължеше тази промяна? На нашето присъствие ли? Знаеха ли, че сме там?

— За непросветените, аз съм Даниъл. С Чарлз изнасяме магически представления, откакто станахме на дванайсет години. Тогава живеехме в Сан Диего, Калифорния. Ние сме много добри в магиите. Можем да изпълним „Изчезналият илюзионист“ — любимия фокус на Худини; „Кутията със сабите“, „Веселата вдовица“ на Карл Херц, „Пашкулът“ на Деколта. Мога да уловя със зъбите си куршум, изстрелян от колт магнум. Чарлз също го може. Не сме ли специални? Не бихте ли искали да сте на наше място?

Тълпата завика възторжено. Рок музиката, която звучеше от колоните, стана по-тиха. Усещаше се само ритъмът й.

— Илюзията, която ви предстои да видите, е същата като тази, с която Хари Худини е закривал представленията си в Париж и Ню Йорк. Ние я използваме като начало на нашето шоу. Има ли нужда да казвам нещо повече?

Изведнъж светлините изгаснаха. Сцената потъна в пълен мрак. Няколко жени от публиката изпищяха силно. Престорена уплаха. Чуваше се повече смях, част от който бе нервен. Какво бяха намислили тези двамата?

Джамила ме сръга с лакът.

— Не се плаши. Аз съм тук. Ще те пазя.

— Ще го запомня.

После миниатюрни точици светлина заляха сцената. Отново светнаха големите прожектори. Нищо не се случи през следващите минута-две.

После на сцената се появи Даниъл, яхнал красив, буен бял жребец. Беше облечен в яркосиньо от главата до петите. Носеше цилиндър в същия цвят и го повдигна леко, за да поздрави аплодиращата публика.

— Трябва да призная, че това е доста зрелищно — каза Джамила. — Страхотно шоу. С много фантазия. А сега какво?

След Даниъл на сцената излязоха осем мъже и жени в искрящо бели дворцови униформи. После два бели тигъра. Беше невероятен спектакъл. Две от жените повдигнаха огромно ветрило пред Даниъл и коня му. Очите ми не се отделяха от сцената.

— Боже! — прошепна Джамила. — Какво е това?

— Фокус на Хари Худини, както той сам ни обясни. И се справят много добре.

Когато двете жени бавно отместиха ветрилото, Даниъл го нямаше. На негово място върху коня седеше Чарлз.

— Още веднъж Боже господи! — възкликна Джамила. — Как го правят?

По някакъв начин Чарлз се бе преоблякъл в лъскав черен костюм. Самодоволната усмивка на лицето му бе напълно, невероятно арогантна. Тя изразяваше абсолютно презрение към публиката, но публиката бе силно впечатлена от представлението и от самия него. Изригна облак дим и зрителите ахнаха като един.

По някакъв начин Даниъл се бе върнал на сцената и стоеше до Чарлз и красивия кон. Илюзията бе майсторски осъществена. Всички в публиката скочиха на крака и заръкопляскаха диво. Виковете и свиренето проглушиха ушите ми.

— И това — съобщи Даниъл — е само началото. Още не сте видели нищо.

Джамила ме погледна със зяпнала уста.

— Алекс, тези двамата са много добри, а аз съм гледала Зигфрид и Рой. Защо изнасят представленията си в такива малки клубове? Защо си губят времето тук?

— Защото така искат — казах й. — Защото тук търсят жертвите си.