Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (58)

58.

Даниъл и Чарлз пристигнаха в малкия частен клуб в една къща в Абита Спрингс, Луизиана, на около осемдесет километра от Ню Орлиънс. За този конкретен клуб никога не бяха писали в рубриката за заведения на „Таймс Пикаюн“ или в някое от рекламните списания с лъскави корици, които се намираха във фоайетата на почти всеки хотел в Ню Орлиънс.

Мъж на име Джордж Хеленга посрещаше гостите въодушевено и ентусиазирано. Хеленга имаше сипаничаво лице, дебели черни вежди, тъмни хлътнали очи. Носеше контактни лещи, от които очите му изглеждаха черни. Хеленга тежеше повече от сто и трийсет килограма, които сега бяха стегнато опаковани в черно кожено яке и панталон, купени от магазин „Гигант“ в Хюстън. Той се поклони на илюзионистите, когато те пристигнаха, и прошепна, че за него е чест да му бъдат гости.

— И би трябвало — каза рязко Чарлз. — Уморени сме, имахме тежък ден. Сигурно знаете защо сме тук. Да действаме по същество. — Извън сцената говореше предимно Чарлз, особено ако трябваше да общуват с някой жалък нещастник като това нищожество Джордж Хеленга, който веднага поведе Даниъл и Чарлз към долния стаж. Те бяха господарите, той — робът. Имаше легиони от други като него, които чакаха в безброй градове и се молеха за възможността да служат на Господаря.

Докато слизаше по стъпалата, Даниъл се усмихна. Видя пленника, роба, и го одобри.

Приближи се до момчето, което изглеждаше на осемнайсет-деветнайсет години, и го заговори.

— Вече съм тук. Радвам се да се запознаем. Ти си удивителен.

Момчето бе високо, може би метър и осемдесет и пет. Имаше късо подстригана руса коса, гъвкави крайници, пълни устни, подчертани с тънки сребърни халки. Устните му бяха розовочервени, невероятни.

— Той се сърди. Изглежда тъжен. Освободи го — нареди Даниъл на роба Хеленга. — Как се казва бедното момче?

— Едуард Хагърти, Господарю. Студент първи курс в университета на Луизиана. Той е вашият слуга — каза Джордж Хеленга, който видимо трепереше.

Тънките ръце на Едуард Хагърти бяха оковани към тухлената стена. Той носеше сребрист слип прашка и сребърна гривна на крака. Нищо друго. Беше великолепно създание, слаб, атлетичен, съвършен във всяко едно отношение.

Джордж Хеленга хвърли нервен поглед към Господаря.

— Може да избяга, ако го освободя, сър.

Даниъл протегна ръце към красивото момче и го прегърна нежно, сякаш бе малко дете. Целуна го по бузата, по челото и по удивителните му червени устни.

— Нали няма да избягаш? — попита той с нежен, успокоителен глас.

— Не и от теб — отвърна момчето също толкова нежно. — Ти си Господаря, а аз съм никой.

Даниъл се усмихна. Това бе идеалният отговор.