Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (50)

50.

Добре сложен тийнейджър с мръсен черен кожен елек с капси и черни дънки стоеше свит в ъгъла на мазето и ни чакаше. Държеше железен лост. Подскочи и започна да го размахва над главата си. Ръмжеше. Това трябва да беше Ъруин Снайдър, момчето, което бе убило родителите си. Беше толкова млад, едва на седемнайсет. Какво му беше щукнало?

От устата му се подаваха златни вампирски зъби. От контактните лещи очите му изглеждаха кървавочервени. На носа и веждите му имаше десетина — дванайсет миниатюрни златни и сребърни обици. Имаше стегнати мускули и бе висок над метър и осемдесет. Преди неочаквано да напусне училище бил звездата на футболния отбор.

Снайдър продължи да ръмжи насреща ни. Беше стъпил в някаква локва на пода, но сякаш не я забелязваше. Очите му бяха безизразни и дълбоко разположени.

— Махайте се! — извика той. — Нямате представа в какви лайна сте нагазили. Хич си нямате и представа! Махайте се оттук, мамка му! Изчезнете от къщата!

Продължаваше да размахва тежкия ръждясал лост. Спряхме неподвижно. Исках да чуя какво ще ни каже.

— В какви лайна сме нагазили? — попитах го.

— Знам кой си — извика той и от устата му се разхвърча слюнка. Беше в състояние на убийствена ярост. Изглеждаше абсолютно неадекватен.

— Кой съм? — попитах го. Откъде би могъл да знае?

— Ти си шибаният Крос, ето кой си — каза той и се озъби, усмивка на луд човек. Отговорът му ме потресе. — Останалите са феберейски кучета. Всички заслужавате да пукнете! И ще пукнете! Тук няма да я бъде ваш’та, копелета!

— Защо уби майка си и баща си? — попита Кайл, без да помръдва от стъпалата.

— За да ги освободя — ухили се Снайдър. — Сега са свободни като волни птички.

— Не ти вярвам — казах аз. — Това са глупости.

Той продължи да ръмжи като овчарско куче пазач.

— По-умен си, отколкото изглеждаш. Крос.

— Защо си ги хапал с металните зъби? Какво означава тигърът за теб, Ъруин? — продължих с въпросите.

— Вече знаеш, иначе нямаше да питаш — каза той и се засмя. Истинските му зъби бяха жълтеникави и потъмнели от никотина. Дънките му бяха мръсни и изглеждаха така, сякаш се беше валял в прахоляка с тях. Някои от капсите на кожения му елек липсваха. В мазето вонеше ужасно, на развалено месо. Какво се бе случило тук? Почти не исках да науча.

— Защо уби родителите си? — попитах отново.

— Убих ги, за да се освободя — изкрещя той. — Пречуках ги, за да последвам тигъра.

— Кой е Тигъра? Какво означава това?

Очите му проблеснаха дяволито.

— О, скоро ще разбереш. Ще видиш. И тогава ще ти се иска да не беше го научавал.

Той пусна лоста и бръкна в джоба на дънките си, а аз се хвърлих към него. Ъруин Снайдър държеше малка кама в дясната си ръка. Замахна с нея към мен, но аз се извъртях настрани.

Не бях достатъчно бърз и ножът поряза ръката ми. Усетих изгаряща болка. Снайдър изкряска триумфално. Отново се хвърли към мен. Бързо, сигурно, рязко.

Успях да избия ножа от ръката му, но той заби зъби в дясното ми рамо. Опитваше се да достигне врата ми! Кайл и останалите се скупчиха отгоре му.

— По дяволите! — извиках от болка. Забих юмрук в лицето му. Той отново ме ухапа. Този път по опакото на дланта. По дяволите, болеше адски!

Агентите от ФБР трудно го събориха на земята, той продължаваше да сипе ругатни и заплахи, а те се пазеха да не ги ухапе.

— Сега си един от нас! — извика ми той. — Вече си един от нас! Можеш да се срещнеш с Тигъра — изръмжа той и се разсмя.