Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (39)

39.

Заех се отново със задълженията си във Вашингтон, където се наложи да изтърпя подмятанията на някои колеги, че напоследък много ми харесва да работя с ФБР Те не знаеха, че бях получил предложение да стана федерален агент и че всъщност го обмислях. Но все още се чувствах привлечен от жестоките улици на Вашингтон.

Изкарах една нормална работна седмица, дойде още един петък и дори имах среща. Преди доста време бях осъзнал, че най-доброто, което ми се беше случило, бе да се оженя за Мария и да ни се родят две страхотни деца. На никоя възраст не е лесно да ходиш по срещи, особено когато имаш деца, но аз бях решил да не се отказвам. Определено исках отново да бъда влюбен, ако е възможно, да се задомя, да променя живота си. Предполагам, повечето хора искат същото.

От време на време чувах лелите ми да казват:

— Бедният Алекс, вече няма кого да обича. Съвсем сам е, горкото момче.

Това не бе съвсем вярно. Бедният Алекс, как ли пък не! Аз си имам Деймън, Джени и малкия Алекс. Имам и Нана. Освен това имам много приятели във Вашингтон. Лесно се сприятелявам — както бе станало с Джамила Хюз. Засега нямам проблеми и с уреждането на срещите. Засега.

С Мейси Франсис се познавахме от деца, бяхме израснали в един и същ квартал. Мейси завърши английски и педагогика в „Хауърд“ и Джорджтаун. Аз самият съм учил в Джорджтаун, после защитих докторат по психология в „Джон Хопкинс“.

Преди около година Мейси се завърна в района на Вашингтон и сега преподава литература в Джорджтаун. Срещнахме се на едно парти у Сампсън. Онази вечер говорихме повече от час и аз открих, че още я харесвам. Решихме скоро отново да се видим.

Обадих се на Мейси, когато се върнах от пътуването до Калифорния. Уговорихме се да се срещнем в ресторант „1789“, за да пийнем по нещо и може би да вечеряме. Мейси избра ресторанта. Беше близо до нейната къща в Джорджтаун.

Ресторантът се намира в строга на вид сграда на Трийсет и шеста и „Проспект“. Пристигнах пръв, но Мейси се появи само няколко минути по-късно. Тя се приближи, целуна ме по бузата и двамата седнахме в уютния бар. Хареса ми лекото докосване на устните й, плодовото ухание на парфюма й. Носеше лилаво поло без ръкави, тясна черна пола и велурени обувки с токчета. На ушите имаше малки диамантени обици.

Доколкото си спомнях, Мейси винаги се бе обличала елегантно. Винаги изглеждаше добре и явно го бях забелязал.

— Знаеш ли, ще ти кажи една тайна, Алекс — каза Мейси, след като си поръчахме по чаша вино. — Видях те на партито у Джон Сампсън и си помислих: Алекс Крос изглежда по-добре от всякога. Съжалявам, но точно тона ми хрумна, като те видях.

И двамата се засмяхме. Зъбите й бяха равни и ослепително бели. Кафявите й очи бяха оживени и интелигентни. Тя открай време бе най-умната в своя клас.

— И аз си помислих същото за теб — казах й. — Май ти харесва да преподаваш, всичко наред ли е с новата работа в Джорджтаун? Йезуитите не те тормозят, нали?

Тя кимна.

— Баща ми веднъж ми каза, че човек е късметлия, ако някога открие какво му харесва да прави. После е чудо, ако намери кой да му плаща, за да го прави. Явно аз съм намерила и двете. Ами ти?

— Ами — казах сериозно — не съм сигурен дали обичам работата си, или съм пристрастен към нея. Не, всъщност през повечето време наистина я харесвам.

— Значи си работохолик? — попита Мейси. — Кажи ми истината.

— А, не… Е, може би… случват се и такива седмици.

— Но не и тази седмица? Поне не тази вечер?

— Не, тази седмица бе доста спокойна. Тази вечер е спокойно. Бих искал по-често да е така — засмях се аз.

— Ти наистина изглеждаш спокоен, Алекс. Радвам се, че отново се срещнахме.

С Мейси продължихме да си говорим непринудено. В бара имаше и други посетители, но като цяло бе тихо. Родителите на студентите в Джорджтаун често водят децата си в „1789“ по специални поводи. Мястото наистина е специално. Радвах се, че с Мейси сме дошли тук. Беше направила добър избор.

— Разпитах няколко приятелки за теб — призна си тя, после се изкикотя. — Някои от тях казаха, че си зает. Една ми каза, че си като кокосов орех, другите й заявиха, че е побъркана. Все пак каква е истината?

Поклатих глава.

— Хората са много интересни, как бързат да правят преценки за околните. Все още живея в стария си квартал, нали така? В Саутийст не живеят никакви кокосови орехи. Убеден съм.

Мейси се съгласи с това.

— Прав си, прав си. Повечето хора не могат да разберат как сме израснали тук, Алекс. Та мен са ме кръстили на един универсален магазин, по дяволите! Можеш ли да повярваш?

— Мога. И аз съм израснал тук, Мейси. — Чукнахме се с чашите си и се засмяхме.

— Значи да се радвам, че името ми не е Блумингдейл^[1].

Няколко пъти й предложих да си поръчаме вечеря, но тя предпочиташе просто да седим и да си говорим. Познавам главния готвач на ресторанта и обожавам специалитетите му. Особено омари със специална зелева гарнитура. Но изпихме още по чаша вино и после Мейси започна да ме изпреварва леко с чашите вино.

— Сигурна ли си, че не искаш да хапнеш нещо? — попитах по-късно.

— Мисля, че вече ти казах, че не искам — каза тя. После се насили да се усмихне. — Харесва ми така, както си седим и си говорим. А на теб?

Наистина ми харесваше да си говоря с Мейси, но не бях ял нищо от закуска и много скоро щях да се нуждая от нормална храна. Мечтаех си за една гъста вкусна супа от черен боб. Погледнах часовника си и видях, че вече е десет и половина. Зачудих се в колко часа спират да сервират в ресторанта.

Мейси започна да ми разказва за браковете си. Първият й съпруг бил безделник и неудачник; вторият, по-млад мъж от Гренада, бил още по-зле. Тя беше започнала да говори малко по-високо от необходимото и хората на бара ни поглеждаха.

— И ето ме сега, на трийсет и седем години. Наложи се да се върна на работа, въпреки че не исках. Преподавам на първокурсници, Алекс. Английски, есе, световна литература. И горните курсове са достатъчно лоши, а първокурсниците са направо ужас.

Бях сигурен, че ми беше казала, че обича да преподава, но може би не бях чул правилно или говореше саркастично. Аз вече почти не говорех, просто я слушах и накрая Мейси го забеляза. Постави ръката си върху моята. Имаше гладка кафява кожа.

— Извинявай, отплеснах се. Говоря прекалено много, нали? И друг път са ми го казвали. Много съжалявам.

— Не сме се виждали от дълго време. Има за какво да си говорим.

Тя ме погледна с красивите си кафяви очи. Съжалявах, че не бе сполучила в браковете си, в любовта. Случва се и на най-добрите хора. Мейси очевидно още се чувстваше наранена.

— Ти обаче изглеждаш страхотно — каза тя. — И умееш да изслушваш, което не е типично за повечето мъже. Това е важно.

— Ти също, Мейси. Интересно ми е да те слушам.

Ръката й отново се отпусна върху моята, ноктите й леко одраскаха кожата ми. Всъщност това ми се стори приятно. Нищо прекалено неуловимо. Тя навлажни с език горната си устна, после леко прехапа долната. Най-после започвах да забравям, че съм гладен и мечтая за раци и супа от черен боб. Мейси мълчеше и се взираше в очите ми. И двамата бяхме възрастни, необвързани и аз определено се чувствах привлечен от нея.

— Апартаментът ми е недалеч оттук, Алекс — каза тя. — Обикновено не постъпвам така. Ела у дома с мен. Просто ме изпрати.

Тя живееше само на десет пресечки, така че я изпратих пеша дотам. На нея й беше малко трудно да върви и говореше леко заваляно. Прегърнах я през рамото, за да я придържам.

Апартаментът на Мейси бе на първия етаж на една жилищна сграда близо до университета. Бе оскъдно обзаведен. Стените бяха боядисани в бледозелено. До едната стена имаше лъскаво пиано. Поставена в рамка статия от списание за Руди Кру привлече погледа ми. С едър шрифт бе цитирано изказването му: „Образованието е разпространение на знания… и сред кого в действителност разпространяваме тази стока, е въпрос от първостепенна важност в тази страна“.

Двамата с Мейси се прегръщахме известно време на канапето в дневната. Харесваше ми как ме докосва, как се целува. Но това не беше редно. Знаех, че не искам да бъда там. Не и тази вечер във всеки случай. В момента Мейси не бе в най-добрата си форма.

— Трудно се намират добри мъже — каза Мейси и ме придърпа по-силно към себе си. Все още говореше леко заваляно. — Нямаш представа колко трудно. Направо е ад.

Аз все пак имах представа колко е трудно да намериш човек, с когото искаш да бъдеш, но реших да не се впускам в дискусии. Може би някой друг път.

— Мейси, ще си тръгвам вече — казах накрая. — Беше ми много приятно, че се видяхме отново. Прекарах си чудесно.

— Очаквах точно това. Знаех си! — избухна тя насреща ми. — Върви си, Алекс. Да не съм те видяла повече!

Преди гневът да изригне в очите й, бях видял нещо красиво и почти неустоимо. Но сега то бе изчезнало. Може би тя щеше да успее да си го върне, може би не. После Мейси заплака и аз знаех, че няма смисъл да опитвам да я успокоя. Не исках да проявявам снизхождение.

Просто си тръгнах от апартамента й, с красивото пиано и чудесния цитат от Руди Кру. Тази жена не бе подходяща за мен. Поне не в този момент.

Тъжна вечер.

И добра жена е трудно да се намери, искаше ми се да кажа на Мейси.

Боже, как мразех да ходя на срещи!