Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (25)

25.

Десет минути след като Джамила потегли за летището, Кайл се появи до бюрото ми. Имаше вид на чорлав, старомоден четирийсет годишен професор, който тъкмо с подал нос от библиотеката, след като е прекарал дни наред в търсене на някакъв научен доклад.

— Успя ли да откриеш нещо? — попитах го. — Ако си успял, мога да взема някой полет за Вашингтон още тази вечер. Вкъщи всички ми се сърдят, че отсъствам толкова дълго.

— Нищо не съм открил — оплака се той. После се прозя. — Чувствам главата си като сцепена. Сякаш нещо бавно изтича. — Той потърка кокалчетата на ръката си по черепа.

— Вече вярваш ли във вампири? — попитах аз. — Или такива, които се правят на вампири?

Отговори ми с една от кривите си полуусмивки.

— О, винаги съм вярвал във вампири. Още откакто бях малко момче във Вирджиния и Северна Каролина. Вампири, духове, зомбита и всякакви други нощни същества. Южняците вярват в такива неща. Сигурно това е готическото ни наследство. Всъщност духовете са повече по нашата част. Определено вярвам в духове. Иска ми се това да беше само история за духове.

— Може и да е. Онази вечер видях един дух. Казва се Мери Алис Ричардсън. Копелетата са я обесили и убили по време на една от веселбите си.

Към девет двамата с Кайл си тръгнахме от участъка в Брентууд да хапнем нещо и може би да пийнем по някоя бира. Радвах се, че мога да прекарам известно време с него. Главата ми бръмчеше от тревожни мисли: разпокъсани чувства, подозрения и обща параноя заради случая. Разбира се, винаги го имаше и Мислителя, заради когото да се тревожа. Той можеше да се обади или да изпрати факс или имейл.

Отбихме се в един малък бар, наречен „Кнол“, на път за хотела. Изглеждаше тихо местенце, където човек може да пийне и да си поговори. Двамата с Кайл често го правим, когато работим някъде заедно.

— Е, как я караш тук, Алекс? — попита Кайл, след като отпихме от бирата си. — Добре ли си? Държиш ли се засега? Знам, че ти е неприятно да си далеч от Нана и децата. Съжалявам за това. Но не мога да направя нищо. Случаят е много голям.

Бях прекалено уморен, за да споря с него.

— Както би казал Тайгър Уудс: „Днес не бях в най-добрата си форма“. Чувствам, че тъпча на едно място. Всичко е ново и всичко е лошо.

Той кимна и каза:

— Не говорех само за днес, а въобще. По принцип. Като цяло. Как се справяш, по дяволите? Струваш ми се напрегнат. Всички го забелязваме, Алекс. Вече не ходиш като доброволец в църквата „Сейнт Антъни“. Разни такива дреболии.

Погледнах го и се взрях в тъмнокафявите му очи. Той беше приятел, но освен това бе и пресметлив човек. Искаше нещо. Какво ли целеше? Какви ли мисли се въртяха в главата му?

— Като цяло съм напълно скапан. Не, добре съм. Щастлив съм, че имам такива чудесни деца. Малкият Алекс е най-добрата противоотрова срещу всичко. Деймън и Джени се справят добре. Кристин още ми липсва, ужасно ми липсва. Тревожа се, че прекарвам толкова време в разследване на най-извратените и жестоки престъпления, които човек може да измисли. Като се изключи това, съм добре.

— Ти си толкова търсен, защото си много добър в това — каза Кайл. — Това е самата истина. Твоите инстинкти, емоционалният ти коефициент на интелигентност, нещо у теб те отличава от останалите детективи.

— Може би вече не ми се иска да съм толкова добър. Може би и не съм. Убийствата, които съм разследвал, повлияха на всеки аспект от живота ми. Страхувам се, че ме променят като човек. Кажи ми за Бетси Кавалиър. Нещо ново в разследването? Трябва да има нещо.

Кайл поклати глава. В очите му се изписа загриженост.

— Не открихме нищо, свързано с убийството й, Алекс. И нито следа от Мислителя. Този негодник още ли ти се обажда по всяко време на деня и нощта?

— Да. Но вече не споменава Бетси и убийството й.

— Може отново да опитаме да проследим обажданията. Поне това мога да направя за теб.

Кайл продължи да ме гледа право в очите. Усещах загрижеността му, но човек рядко успяваше да отгатне чувствата му.

— Мислиш, че може би те наблюдава? Че те следи?

Поклатих глава.

— Понякога имам това чувство, да. Нека те питам нещо, след като така и така си тук. Защо постоянно ме въвличаш в тези тежки и объркани случаи, Кайл? Работихме по случая „Казанова“ в Дъръм, отвличането на Дън и Голдбърг, банковите обири. Сега и тази гадост.

Кайл не се поколеба да ми отговори направо.

— Ти си най-добрият, когото познавам, Алекс. Инстинктът ти е почти винаги непогрешим. Твоят принос в тези разследвания е най-важният от всички. Понякога разрешаваш случаите, понякога не, но винаги си близо до истината. Защо не дойдеш да работиш при нас в Бюрото? Говоря съвсем сериозно, можеш да го считаш за предложение за работа.

Ето това беше: целта на Кайл за тази вечер. Искаше да работя в Куонтико при него.

Превих се от смях, след малко и той последва примера ми.

— Честно казано, не съм никак близо до разрешаването на този случай, Кайл. Чувствам се напълно объркан — признах си накрая.

— Още е рано — каза той. — Предложението си остава в сила, независимо дали ще разрешиш този случай или не. Искам да дойдеш в Куонтико. Искам да работиш рамо до рамо с мен. Нищо не би ме направило по-щастлив.