Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (23)

23.

Вече бе петък и бяхме затънали до гуша в ужасна, отвратителна каша, с която нямаше да се оправим скоро. Следобед трябваше да проведа един труден разговор по телефона — трябваше да се обадя вкъщи, във Вашингтон. Нана вдигна на третото позвъняване и аз веднага съжалих, че не беше някое от децата.

— Алекс е. Как си?

— Няма да си дойдеш вкъщи за концерта на Деймън утре, нали, Алекс? Или вече си забравил за концерта? О, Алекс, Алекс. Защо ни изостави? Това не е добре.

Много обичам Нана, но понякога тя отива твърде далеч, за да подчертае мнението си.

— Защо не ми дадеш да говоря с Деймън? — казах аз. — Сам ще му обясня.

— Той няма да е момче още дълго. Много скоро ще бъде същият като теб и няма да чува въобще какво му говорят другите. Тогава ще видиш какво ми е. Гарантирам ти, че няма да ти хареса — каза тя.

— И без това се чувствам достатъчно виновен. Няма нужда да усложняваш нещата още повече, стара жено.

— Има нужда и още как. Това ми е работата и тя е за мен не по-малко важна, отколкото твоята работа за теб.

— Нана, тук умират хора. Едно ужасно убийство във Вашингтон ме накара да се включа в това разследване. Същите убийци продължават да убиват. Има връзка, която трябва да открия или поне да опитам.

— Да, умират хора, Алекс. Това ми е ясно. А други хора растат, без да виждат баща си толкова, колкото е необходимо — а това е особено лошо, след като нямат и майка. Даваш ли си сметка за това? Не мога да бъда и майка, и баща на тези деца.

Затворих очи.

— Чувам те. Дори съм съгласен с теб, колкото и да не ти се вярва. Сега, моля те, ще ми дадеш ли да говоря с Деймън? — помолих я отново. — Веднага щом затворя телефона, ще изляза да потърся майка за децата си. В действителност в момента работя с една много приятна жена детектив. Ще ти хареса.

— Деймън не е тук. Каза, ако се обадиш, че няма да можеш да се прибереш до утре, да ти кажа „много благодаря“.

Поклатих глава и се засмях, въпреки че не ми беше весело.

— Чудесно имитираш интонацията му. Къде е той?

— Играе баскетбол с приятелите си. И в това е много добър. Мисля, че може да стане забележителен гард. Забелязал ли си?

— Има меки ръце и бърза начална реакция. Разбира се, че съм забелязал. Знаеш ли с кои приятели е излязъл?

— Разбира се, че знам. А ти знаеш ли? — сопна ми се Нана. Когато бе в нападение, тя бе неумолима. — Играе с Луис и Джамал. Умее да си подбира приятелите.

— Трябва да затварям, Нана. Моля те, предай на Деймън и Джени, че ги обичам. И прегърни малкия Алекс от мен.

— Алекс, сам им казвай, че ги обичаш, и ги прегръщай — каза тя. После ми затвори. Никога преди не беше го правила. Е, поне не често.

Седях като закован за стола си и мислех върху това, което ми беше казала, чудех се дали наистина съм толкова виновен, колкото ме изкарваше. Знаех, че прекарвам повече време с децата си, отколкото повечето бащи, но както Нана умело подчерта, децата ми растяха бързо, и то без майка. Трябваше да се справям по-добре и нямах никакво извинение.

Позвъних вкъщи още няколко пъти. Никой не вдигаше и предположих, че това е наказанието ми. Накрая попаднах на Деймън към шест часа вечерта. Тъкмо се беше прибрал от репетицията за концерта на момчешкия хор. Щом чух гласа му в телефона, изпях част от една рап песен на Тупак, която той харесва.

Това му се стори смешно и разбрах, че всичко е наред. Беше ми простил. Той е добро момче, не бих могъл да мечтая за по-добро. Изведнъж си спомних жена си Мария и се натъжих, че тя не може да види какво чудесно момче е станал Деймън. Ти наистина щеше да харесаш Деймън, Мария. Съжалявам, че пропускаш това.

— Получих съобщението ти.

— Съжалявам, Деймън. Много ми се иска да можех да те чуя утре. Знаеш, че е така. Но не мога да направя нищо, приятелче.

Деймън въздъхна драматично.

— Ако желанията имаха криле — каза той. Това бе една от любимите фрази на баба му. Слушах я от години, горе-долу от времето, когато бях на неговата възраст.

— Набий ме, линчувай ме, ако искаш — казах му.

— Не. Няма нищо, татко — каза Деймън и отново въздъхна. — Знам, че трябва да работиш и че вероятно се занимаваш с нещо важно. Но понякога ни е тежко. Знаеш как става.

— Обичам те и бих искал да съм при теб и обещавам, че няма да пропусна следващия ти концерт — казах му.

— Това ще го запомня — отвърна Деймън.

— И аз — обещах му.