Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (21)

21.

Срещнахме се с Глория дос Сантос в участъка в Брентууд. Той представляваше едноетажна бетонна постройка, почти толкова невзрачна, колкото някоя поща. Детектив Питър Ким се присъедини към нас в малката стая за разпити, която бе около метър и осемдесет на метър и половина, със звукоизолирани стени. Ким беше слаб, висок към метър и осемдесет, още нямаше трийсет. Беше елегантно облечен и ми заприлича повече на влиятелен бизнесмен от Лос Анджелис, отколкото на полицай.

Глория дос Сантос очевидно познаваше Ким и двамата сякаш не се харесваха особено. Тя го наричаше „детектив Фърман“ и използва това обръщение безброй пъти, докато накрая Ким не я заплаши, че ако не спре, ще я арестува.

Дос Сантос носеше къса черна рокля, високи черни ботуши и кожени маншети. Имаше десетина обици на различни места по тялото. Къдравата й черна коса бе вдигната високо, но отделни кичури се спускаха до раменете. Тя бе не повече от метър и петдесет и пет висока, с намусено лице. Имаше гъст слой спирала на миглите и лилави сенки на клепачите. Изглеждаше в добра физическа форма — като всички други жертви досега.

Изгледа втренчено Ким, после мен и накрая Джамила Хюз. Поклати глава и подсмръкна. Не ни хареса, в което нямаше нищо лошо, защото аз също не я харесах.

Тя се ухили.

— Може ли да запаля в тази миша дупка? Все едно ще пуша, така че ако вие възразявате, ще отида да си пуша вкъщи.

— Добре, пуши — каза Ким. — Но няма да си тръгнеш при никакви обстоятелства, разбра ли? — Той извади едно пакетче слънчогледови семки и започна да ги яде. Самият Ким също бе доста странна птица.

Дос Сантос си запали цигара „Камъл“ и издуха дима право в лицето на Ким.

— Детектив Фърман знае всичко, което зная и аз. Защо не го накарате той да ви го разкаже? Той е гений, ако не знаете. Само го попитайте. Завършил е с най-висок успех Университета на Лос Анджелис.

— Има няколко неща, които не са ни ясни — казах й аз. — Затова дойдохме специално от Сан Франциско да се срещнем с вас. Всъщност аз самият дойдох от Вашингтон.

— Бил си толкова път напразно — каза тя. Глория дос Сантос бе изключително устата. Разтри с длан лицето си няколко пъти, сякаш се опитваше да се събуди.

— Очевидно си яко надрусана — намеси се Джамила. — Това не ни интересува. Отпусни се, момиче. Тези мъже, които са те нападнали, са те наранили много.

Дос Сантос изсумтя.

— Много? Те ми счупиха две ребра, счупиха ми ръката. Ритаха ме и ме събаряха на земята. За щастие ме събориха на шибания хълм и аз почнах да се търкалям надолу. Станах и си плюх на петите.

— Според първоначалния доклад не си видяла добре нито един от двамата. После си заявила, че били към четирийсет годишни или повече.

Тя сви рамене.

— Не знам. Всичко ми беше като в мъгла. С такова впечатление съм останала. По-рано онази вечер ходих в клуб „Фанг“. Това е единственото място, където можеш да видиш истински вампири и да останеш жив. Или поне тъй разправят. По онова време ходех по много готически клубове — „Стигмата“, „Коувън Търтийн“, „Вампирикус“ в Лонг Бийч. Работех в „Некромейн“. Какво е „Некромейн“? — попита тя, сякаш ние несъмнено щяхме да зададем този въпрос. — „Некромейн“ е бутик за хора, които наистина си падат по мъртъвците. Там можеш да си купиш истински човешки черепи. Пръсти. Цял човешки скелет, ако си падаш по такива.

— Не си падам — каза Джамила. — Но съм влизала в такъв магазин в Сан Франциско. Нарича се „Коронър“.

Момичето я изгледа презрително.

— И к’во, искаш да се впечатля ли? Много си готина, няма що. Направо живееш на ръба.

Отново заговорих:

— Ние се опитваме да ти помогнем. Ние…

Тя ме прекъсна:

— Глупости. Опитвате се да помогнете на самите себе си. Имате си друг голям случай. Онези шантави убийства в Сан Франциско, нали? Не съм неграмотна. Хич не ви пука за Глория дос Сантос и нейните проблеми. А аз си имам предостатъчно от тях. Повече, отколкото предполагате. Ама на кой му пука.

— Двама души са били убити в парка „Голдън Гейт“. Било е истинска касапница. Прочете ли това? Мислим, че може да са същите мъже, които са нападнали теб — казах й.

— Добре, добре, а сега чуйте нещо и си го набийте в главата. Двамата мъже, които ме нападнаха, бяха вампири. Разбрахте ли? Знам, че е невъзможно да го поберете в малките си мозъчета, но вампири има. Те живеят отделно от света на хората. Това означава, че не са като вас. Двама от тях едва не ме убиха. Бяха излезли на лов в Бевърли Хилс. Те убиват хора всеки божи ден в Ел Ей. Пият кръвта им. Казват, че така се хранят. Дъвчат кости сякаш са от Кей Еф Пи — пържените хора от Кентъки. Виждам, че не ми вярвате. Е, по-добре ми повярвайте.

Вратата на стаята се отвори тихо. Един униформен полицай подаде глава и прошепна нещо на детектив Ким.

Ким се намръщи и ни погледна, после погледна и Дос Сантос.

— Преди малко е станало убийство на Сънсет Булевард. Някой е бил изпохапан и после обесен в един от хубавите хотели.

Лицето на Глория дос Сантос се сбърчи ужасно. Очите й се присвиха гневно. Тя изпадна в ярост и започна да пищи с пълно гърло.

— Проследили са ви дотук, тъпанари такива! Не разбирате ли? Проследили са ви! О, боже, те знаят, че съм говорила с вас. Боже господи, сега ще ме пипнат. Току-що ме пратихте в гроба.