Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (16)

16.

Беше още едно ужасно убийство, още един обесен труп. Всъщност два обесени трупа.

Двамата с Джамила се разделихме веднага щом пристигнахме на местопрестъплението в Мил Вали. Имахме различни начини на действие, различни техники на оглед на местопрестъплението. Все пак имах чувството, че този път ще стигнем до едни и същи заключения. Вече виждах признаците — всичките бяха лоши.

Две тела бяха обесени с краката нагоре на един лост със закачалки за медни тигани. Убийствата бяха станали в една модерно обзаведена кухня в голяма, много скъпа къща. Доун и Гевин Броуди изглеждаха към трийсет и пет годишни. Също като останалите жертви, и тяхната кръв бе почти източена.

Първата особеност: въпреки че и двамата бяха голи, убийците бяха оставили бижутата им. Часовници ролекс, венчални халки, голям годежен пръстен с диамант, обици с множество малки диаманти. Убийците не се интересуваха от бижута или пари и вероятно искаха да го узнаем.

Но къде бяха дрехите на жертвите? Дали ги бяха използвали, за да почистят петната и да попият кръвта? Затова ли убийците ги бяха взели със себе си?

Изглежда, бяха прекъснали семейство Броуди, адвокати с успешна практика, докато те приготвяли вечерята си. Имаше ли някаква символика във всичко това? Или някакъв черен хумор? Съвпадение ли беше, или съзнателно бяха нападнали семейството във времето за вечеря? Да изядат богаташите?

Няколко полицаи от малкото градче и известен брой криминолози от ФБР бяха в кухнята, освен нас. Предположих, че местните полицаи вече са нанесли достатъчно вреда, навлизайки в територията на местопрестъплението. Те бяха добронамерени, но вероятно никога преди не бяха попадали на убийство. Видях няколко прашни следи от стъпки по каменния под на кухнята. Съмнявах се, че принадлежаха на убийците или на семейство Броуди.

Джамила вече бе обиколила голямата кухня и се приближи към мен. Бе видяла достатъчно. Поклати глава, нямаше нужда да казва какво си мисли. Местните полицаи бяха изпотъпкали навсякъде.

— Това е повече от странно — прошепна накрая тя. — Тези убийци таят толкова много злоба в себе си. Никога не съм виждала нещо подобно. Такава ярост. А ти, Алекс?

Погледнах Джамила в очите, но не отговорих. За съжаление бях виждал това и преди.