Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (109)

109.

Сега трябваше да чакам.

Посетих Нана и децата рано на следващата сутрин.

Леля Тиа има малка къщичка, боядисана в жълто и с бели алуминиеви капаци на прозорците. Намира се на тиха уличка в Чапъл Гейт. Леля ми определя мястото като „провинция“. Докато карах към къщата, не забелязах следи от присъствието на ФБР, което беше добър знак. Добре се справяха с работата си.

Специалният агент, който отговаряше за охраната на семейството ми, се казваше Питър Швайцер. Имаше отлична репутация. Швайцер ме посрещна на входната врата и ми представи други шестима агенти, които се намираха вътре в къщата на Тиа.

Когато най-после се уверих в надеждността на охраната, отидох да видя Нана и децата.

— Здравей, тате! Здрасти, татко! Здравей, Алекс. — Всички се радваха да ме видят, дори и Нана. Тъкмо закусваха в кухнята и Тиа бе заета да прави палачинки и да пържи наденички. Тя протегна ръце да се прегърнем, после всички се скупчиха отгоре ми и не искаха да ме пуснат. Трябва да си призная, че това ми беше приятно, имах нужда от тези прегръдки.

— Не могат да ти се наситят, Алекс — засмя се Тиа и плесна с ръце, както правеше винаги.

— Защото не го виждаме достатъчно често — подразни ме Деймън.

— Много скоро ще приключим този случай — казах аз, надявайки се да е вярно, макар да не бях напълно убеден. — Поне вие си прекарвате чудесно — засмях се аз и прегърнах отново Тиа.

Закусих с тях и останах в къщата на леля си малко повече от час. През цялото време не млъкнахме нито за миг, но само веднъж споменахме сегашната сложна и плашеща ситуация.

— Кога ще можем да се приберем вкъщи? — попита Деймън.

Всички впериха погледи в мен в очакване на отговора ми. Дори малкият Алекс ме гледаше.

— Няма да ви лъжа — казах накрая. — Трябва първо да заловим Кайл Крейг. После ще можем да се приберем у дома.

— И ще бъде както преди? — попита Джени.

Разпознах коварния въпрос.

— Още по-хубаво от преди — казах й. — Скоро ще направя някои големи промени. Обещавам ви.