Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (102)

102.

Отново трябваше да се сбогувам с Джамила Хюз и откривах, че всеки път раздялата с нея ставаше все по-трудна за мен. Бяхме преживели толкова много заедно за толкова кратко време. Накарах я да ми обещае, че ще бъде изключително внимателна, дори параноична през следващите няколко дни. Тя ми обеща. Най-после се качих на самолета за Вашингтон.

Мистериозните обаждания по телефона най-после бяха спрели, но това също бе плашещо и тревожно. Не знаех къде се намира Кайл и какво прави.

Още ли ме наблюдаваше? Дали ме бе проследил по някакъв начин до Вашингтон? Не трябваше да допускам подобни мисли в главата си, но не можех да ги прогоня.

Дали не ме наблюдаваше с бинокъл, докато вървях по тротоара към къщата на леля Тиа в Чапъл Гейт, Мериленд, на около двайсет и пет километра от Балтимор? Как би могъл да научи, че съм тук? Ами нали това му беше работата! Дали би могъл да се промъкне покрай Сампсън и мен? Не мислех, че е възможно. Но как можех да бъда напълно сигурен?

Децата се радваха на кратката си неочаквана ваканция. Леля Тиа открай време ги глезеше, също както глезеше и мен като дете.

— Нищо ново под слънцето — обича да казва тя, докато ви сервира прясно изпечен пай следобед или ви дава неочакван подарък. Нана проявяваше по-голямо разбиране, отколкото очаквах. Мисля, че й беше приятно да е с „малката си сестра“. Тиа бе по-млада от Нана — „само на седемдесет и осем“, но беше енергична, с много модерна външност и беше забележителна готвачка. Онази вечер двете с Нана приготвиха фантастична вечеря. Ядох така, сякаш се храня за последен път в живота си.

После с децата си играхме и говорихме до възмутително късно — единайсет часа, много след обичайното им време за лягане. Те не са идеални деца, но хубавите моменти с тях далеч надвишават лошите. Склонен съм да обръщам повече внимание на хубавите и защо не? Аз съм баща и обичам Деймън, Джени и малкия Алекс повече от живота си. Може би това също означава нещо.

Върнах се във Вашингтон на следващата сутрин. Екип агенти от ФБР бяха изпратени да охраняват семейството ми. Това бе типът внимание, което се надявах никога да не ни потрябва. Честно казано, то ужасно ме плашеше.

Същия следобед присъствах на едно съвещание във ФБР и научих, че повече от четиристотин агенти са ангажирани с издирването и залавянето на Кайл Крейг. Засега пресата не бе надушила нищо по въпроса и директорът Бърнс се надяваше това положение да не се промени. Аз също. Нещо повече, надявах се да заловим Кайл бързо и по възможност, преди той да убие още някого.

Но кого щеше да убие той? Кого щеше да избере за следващата си жертва?