Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (97)

97.

— Джамила, будна ли си? — казах тихо и напрегнато. Усетих как ме побиват тръпки. Не можеше да стане по-лошо от това. Не откъсвах очи от Кайл. Той определено наблюдаваше сградата на Джамила. Дяволите да го вземат!

— Сега вече съм будна. Не, бях будна. Къде си, Алекс? Не ми казвай, че още си отвън. Моля те, не ми казвай това. Алекс, какво, по дяволите, става?

— Слушай ме внимателно. Мислителя е отвън пред вас. Виждам го. Мисля, че скоро ще се опита да влезе. Искам да се кача при теб и не искам той да ме види. Има ли заден вход?

После й казах кой е убиецът.

Тя избухна в гняв, предимно насочен към Кайл.

— Знаех, че нещо не е наред с този човек, но не очаквах да е толкова зле. Трябва да спрем този кучи син. Не ми пука за колко умен се мисли.

Тя ми каза къде да открия сервизния вход и после пожарната стълба, по която можех да стигна до нейния етаж. Бързо заобиколих сградата в сенките. Не мисля, че Кайл ме видя. Надявах се да не ме е забелязал. Но в крайна сметка той беше Мислителя.

Той беше умен, по-умен от всеки друг, срещу когото се бях изправял.

Имаше опит в наблюдението под прикритие, вероятно много повече от мен самия.

Той не допускаше грешки, поне досега не бе допуснал никакви.

Лесно открих задния вход на сградата и бързо се изкачих по стълбите. Опитвах се да се движа безшумно. Нямаше как да знам къде се намира Кайл в момента.

Когато стигнах до апартамента на Джамила, вратата беше отворена. Стомахът ми се сви и усетих, че ми се гади.

— Джамила?

Тя веднага надникна през вратата.

— Влизай. Добре съм, Алекс. Сега ние ще го пипнем, а не обратното.

Бързо влязох в апартамента, нарочно не светнахме никъде. Успях да различа дневната и кухнята, вратата към малката тераса. Еркерен прозорец с широк перваз за сядане. Нейният дом. Мястото, където той искаше да я убие. Надникнах навън — не видях Кайл на улицата. Той бе на ход.

Джамила не изглеждаше изплашена, само объркана и ядосана. Беше извадила служебния си револвер. Беше готова, каквото и да се случеше.

Не мисля, че бях осмислил напълно това, което се бе случило отвън. Всичко ми се струваше нереално, зрението ми бе замъглено. Усещах нервите си опънати до крайност. Кайл Крейг беше мой приятел. Бяхме работили по един куп случаи заедно.

— Защо той е навън, Алекс? — попита Джамила накрая. — Защо е дошъл за мен? Не мога да разбера това копеле. Какво съм му направила?

Взрях се в очите й, поколебах се секунда-две, после й отговорих:

— Той не е дошъл заради теб, поне не мисля, че е това. Заради мен е — това е между Кайл и мен. Станал съм част от неговите фантазии, от историята, която си развива всеки ден. Доказва колко по-добър е от мен. Трябва да докаже, че наистина е Мислителя.