Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (92)

92.

Няколко пъти опитах да проведа разговор със зловещия и сюрреалистичен Питър Уестън онази нощ в затвора на Санта Крус. Кайл се опитваше да уреди Уестън да бъде прехвърлен на Източното крайбрежие, но се съмнявах, че ще успее. Калифорния го искаше. Уестън беше облечен с черна кадифена риза с дълъг ръкав и черен кожен панталон. Беше блед като платно. Тънките му сини вени се виждаха под прозрачната кожа на слепоочията му. Устните му бяха плътни и цветът им изглеждаше по-черен, отколкото при повечето хора. Господаря определено не изглеждаше като човек и бях сигурен, че точно това бе ефектът, към който той се стремеше.

Беше емоционално натоварващо и изтощително дори да стоиш в една и съща стая с него. С Джамила бяхме обсъдили накратко впечатленията си — и двамата бяхме изпитали едно и също нещо в присъствието на Уестън. Уестън не притежаваше никое от обикновените качества, които асоциираме с хората: съвест, общителност, емоционалност, съчувствие, съпричастие. Цялостната му персона бе тази на Господаря. Той бе убиец, вампир, истински кръвопиец.

— Няма да се опитвам да ви изплаша с обичайните заплахи, които се отправят в залите за разпит — казах му съвсем спокойно.

Уестън сякаш не ме слушаше. Отегчен ли беше? Безразличен? Невероятно умен? В действителност Господаря бе необикновена личност: високомерен, изключителен, ослепителен, физически поразяващ. Имаше най-пронизващите очи, които бях виждал. Беше ми изнесъл истинско представление в Санта Барбара — безобидният учен, готов да препоръча литература за вампирите.

Той наклони глава и напрегнато се втренчи в очите ми. Уестън търсеше нещо, не можех да определя какво. Издържах на погледа му и това сякаш го подразни.

— Върви на майната си! — сряза ме той.

— Какво има? — попитах накрая. — Какво се върти в главата ти, Питър? Това, че не съм достоен да те разпитвам ли?

Той се усмихна — в усмивката му се прокрадна дори леко загатната топлина. Той умееше да очарова, знаех това. Бях го открил още в библиотеката в Санта Барбара.

— Ако говоря с теб, ако ти кажа всичко, което чувствам и в което вярвам, ти няма да разбереш — каза той. — Ще се почувстваш още по-объркан и недоумяващ, отколкото си сега.

— Опитай — предизвиках го.

Той отново се усмихна, но не каза нищо.

— Знам, че скърбиш за Уилям и Майкъл. Не го показваш, но си ги обичал — казах аз. — Знам много за теб. Знам, че чувствата ти са дълбоки.

Питър Уестън кимна, почти недоловимо. Жестът му беше царствен. Наистина скърбеше за Уилям и Майкъл. Бях прав за това. Тъгуваше, че те са мъртви.

Той отново заговори:

— Да, детектив Крос, изпитвам по-дълбоки чувства, отколкото можете да си представите. Нямате и най-малка идея. Нямате никаква представа как мислят подобните на мен.

После отново замълча. Господаря нямаше какво повече да каже. Ние, обикновените смъртни, просто не можехме да разберем. Оставих го сам.

Това бе краят.