Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (91)

91.

Убийците се взираха враждебно в мен през предното стъкло на пикапа. Вдигнах пистолета си и го задържах възможно най-стабилно. Джамила и Кайл направиха същото. Черният форд се движеше бързо, сякаш ни предизвикваше да стреляме.

Така че стреляхме. Предното стъкло на пикапа се нацепи. Куршумите свистяха по покрива и предния капак. Ревът на двигателя бе оглушителен. Отровният мирис на бездимен барут изпълни ноздрите ми.

Внезапно пикапът спря, после превключи на задна скорост. Продължих да стрелям, опитвах се да улуча шофьора, докато мишената ми се отдалечаваше. Колата се движеше назад, криволичейки наляво-надясно. Побягнах нагоре по хълма, краката ми бяха натежали, сякаш имах олово в обувките си.

Не можех да ги оставя да се измъкнат. Бяхме стигнали твърде далече, бяхме се доближили твърде много до тях. Тези двамата щяха да убиват отново и отново. Те бяха луди, чудовища, също и този, който ги бе изпратил на тази мисия. Джамила и Кайл се изкачваха по стръмния тревист хълм на няколко крачки зад мен. Тримата сякаш се движехме в забавен каданс. Пикапът се извиваше неконтролируемо и задницата му поднасяше. Надявах се, молех се да се преобърне, докато се катереше назад по стръмния хълм. Чух скърцането на спирачки и изведнъж пикапът полетя напред. Отново летеше срещу нас и набираше скорост.

Застанах на коляно, прицелих се внимателно и стрелях три пъти в предното стъкло. По него вече имаше безброй дупки от куршуми.

— Алекс, дръпни се! — извика Джамила. — Алекс, дръпни се! Веднага! Алекс!

Пикапът продължи да лети към мен. Аз не помръдвах. Стрелях право там, където си мислех, че е шофьорът. После още веднъж.

Големият черен пикап щеше да ме премаже всеки момент. Имах чувството, че усещам топлината на двигателя. Лицето и вратът ми бяха плувнали в пот. Хрумна ми безумната мисъл, че един вампир може да бъде убит само на клада, с огън или като се унищожи неговото владение, там, където той спи през деня.

Не вярвах във вампири.

Но вярвах в злото. Бях го виждал достатъчно много пъти, за да вярвам, че съществува. Двамата братя бяха психопати убийци. Точно такива бяха.

Отскочих настрани точно преди пикапът да ме прегази. Побягнах надолу по хълма след него. Надявах се да се преобърне — и той наистина се преобърна. Искаше ми се да завикам от радост.

Пикапът подскочи тежко на една страна, после се преобърна на покрив и продължи да се преобръща — още няколко пъти. Накрая спря, легнал на страната на шофьора, поклащайки се леко. От двигателя се извиваше черен дим. Отначало никой не излезе.

После по-младият брат се измъкна. Лицето му бе цялото в кръв и сажди. Не каза нищо — само ни гледаше навъсено и после изръмжа като животно. Сякаш се беше побъркал.

— Не ни карай да те застреляме! — извиках му.

Той сякаш не ме чу. Беше изпаднал в сляпа ярост.

Майкъл Алигзандър имаше дълги, остри вампирски зъби, които бяха окървавени. От неговата собствена кръв ли? Очите му бяха червени.

— Вие застреляхте Уилям! Убихте брат ми! — изкрещя ни той. — Убихте го! Той беше по-добър от всички вас!

Мъжът се хвърли срещу нас — не можех да се заставя да стрелям. Майкъл Алигзандър беше луд, той не бе отговорен за действията си. Продължаваше да ръмжи, от устата му излизаше пяна. Очите му бяха диви, въртяха се в орбитите си. Всеки мускул от тялото му бе напрегнат до крайност. Не можех да убия този измъчен мъж — дете. Приготвих се да се опитам да го надвия, без да използвам оръжието си. Надявах се да успея да го съборя.

После Кайл стреля — веднъж.

Изстрелът попадна точно на мястото, където секунда преди това бе носът му. В центъра на лицето му се появи тъмна кървава дупка. Нямаше изненада или шок — само забрава. Той се строполи на земята. Нямаше съмнение, че е мъртъв.

Бях грешал относно Кайл — той можеше да стреля. Точно. Този човек постоянно ме изненадваше. Трябваше да помисля по този въпрос, но не точно сега.

Изведнъж чух още един глас. Идваше от вътрешността на пикапа. Някой бе заклещен там. Уилям? Жив ли беше другият брат?

Бавно приближих преобърнатата кола, стиснал пистолета в ръката си. Двигателят още димеше. Страхувах се, че може да избухне в пламъци. Покатерих се върху люлеещата се кола и успях да отворя деформираната врата. Видях Уилям — беше убит, лицето му представляваше кървава пихтия.

После открих, че се взирам в най-гневните, най-арогантните очи. Веднага ги разпознах. Вече беше почти невъзможно нещо да ме шокира, но това определено ме слиса.

— Значи това си ти — казах му.

— Ти ги уби и ще бъдеш убит — заплаши гласът. — Ще умреш. Ще умреш, Крос!

Взирах се в Питър Уестън, експерта по вампирите, с когото се бях срещнал преди седмици в Санта Барбара. Беше изпонарязан, ранен и му течеше кръв. Но се държеше, сякаш всичко бе под негов контрол, въпреки пистолета, който сочеше в лицето му. Беше спокоен и уверен в превъзходството си. Спомних си как седях срещу него в библиотеката в Санта Барбара. Той ми беше казал, че е истински вампир. Сега вече му вярвах. Най-после намерих правилните думи.

— Ти си Господаря.