Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (88)

88.

Двамата с Джамила претърсихме къщата, после проверихме и една отделна пристройка, използвана като спално помещение. Не открихме никого, нямаше жива душа, Уилям и Майкъл Алигзандър бяха изчезнали. Нямаше го и мистериозния Господар. Джамила още трепереше, но отказваше да се върне.

— Сигурен ли си, че братята не са излезли отпред заедно с останалите? — попита тя. — Двама руси мъже с конски опашки?

— Ако са излезли, Кайл вече ги е пипнал. Но не мисля, че бяха там. Да проверим онази барака. Знаеш ли какво има там?

Тя поклати глава.

— Не ме разведоха на обиколка из имота, когато пристигнах. Направо ме пъхнаха в тъмницата. После ме оставиха да вися, така да се каже.

Рязко отворих вратата на бараката и видях нагреватели и водна помпа. Вътре миришеше силно на урина. Една мишка изтърча към някаква дупка на стената. Примигнах и поклатих глава при вида на гледката, която се разкри пред очите ми. Две завързани тела, проснати до далечната стена. Бяха тийнейджъри, момчета. И двамата бяха голи, ако не се брояха няколкото халки по лицата и гърдите им.

Наведох се над тях и ги огледах по-внимателно.

— Приличат ми на бездомници. Кръвта е източена от телата им. — Имаше следи от ухапвания — не само по вратовете им, но и по лицата и крайниците. Кожата и на двамата беше бяла като платно.

Отместих поглед от замъглените очи, които се взираха невиждащо в мен. Вече не можехме да им помогнем с нищо. Забелязах червеникавокафяв капак на пода между прашните машини, които осигуряваха вода, топлина и вероятно вентилация на ранчото.

Прекосих помещението и се наведох, за да го огледам по-добре. Капакът бе разместен леко, така че успях да го издърпам.

Тъмнина. Тишина. Какво друго имаше там долу? Кой още беше там?

Погледнах Джамила, после насочих лъча на фенера си към дупката. Тя бе достатъчно широка, за да може човек да мине през нея. Видях метални стъпала. Тунел.

После видях отпечатъци от стъпки в прахоляка долу. Няколко чифта.

— Иди кажи на Кайл — обърнах се към Джамила. — Извикай помощ.

Джамила вече вървеше към вратата. Побягна. Взрях се в пропастта и се запитах дали някой не ме гледа, скрит в тъмнината.