Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (87)

87.

Ранчото беше на четири-петстотин метра. Теренът между къщата и нас бе твърде открит, за да се промъкнем спокойно дотам. Там ли бяха убили Джамила?

Кайл прошепна:

— Може да е още жива. — Сякаш четеше мислите ми. Какво друго знаеше той? Какво криеше от мен?

— Мислех си за братята — казах аз. — Преди не им се е налагало да бъдат внимателни и не са били. Илюзионистите бяха предпазливите. Те са извършвали убийства в продължение на дванайсет години, без да бъдат заловени. Нито дори заподозрени за някое от убийствата.

— Мислиш, че новият Господар е насочил подозренията към Даниъл и Чарлз?

— Обзалагам се, че това е част от схемата. Братята са извършвали убийства в градове, където илюзионистите са били на турне. Господаря е искал да заловим Даниъл и Чарлз. Това е било капан.

— Тогава защо ги уби в Ню Орлиънс?

— Може би защото братята са психопати. Може би защото са получили нареждане да направят точно това. Ще трябва да попитаме Господаря.

— Те си мислят, че никой не може да ги спре. Е, тук вече грешат — каза Кайл. — Ще ги спрем.

И точно тогава последва изненада за нас. Предната врата на къщата се отвори. Няколко мъже с тъмни дрехи се появиха навън. Двамата братя не бяха сред тях. Мъжете бързо се отправиха към затревената част от двора, където бяха паркирани безразборно пикапи и ванове. Запалиха колите и ги подкараха към фасадата на къщата.

Кайл говореше по уоки-токито си. Предупреждаваше снайперистите, които чакаха разположени по дърветата и скалите зад нас.

— Бъдете в готовност.

— Кайл, не забравяй Джамила.

Той не ми отговори.

Предната врата отново се отвори. Сенчести фигури започнаха да излизат от къщата. Бяха облечени в черни роби с качулки и вървяха по двойки.

Един от всяка двойка притискаше пистолет към главата на другия.

— По дяволите! — прошепнах аз. — Знаят, че сме тук.

Нямаше как да разберем кой, кой е и дали някои от фигурите в черните роби наистина са взети заложници. Опитах се да разпозная фигурата на Джамила, походката й. Беше ли и тя сред тях? От мястото си не можах да я открия.

— Всички да тръгват. Сега! — нареди Кайл по радиостанцията си. — Бързо! Бързо!

Черните фигури продължиха да вървят към очакващите ги пикапи и ванове.

Един от заложниците внезапно се хвърли на земята — само един.

— Това е тя — казах аз.

— Убийте този, който върви до нея! — нареди Кайл.

Един от снайперистите веднага стреля. Фигурата с качулка се строполи на земята.

Втурнахме се напред, бягахме по стръмния хълм към къщата. Някои от фигурите с качулки започнаха да стрелят по нас. Не уцелиха никого. Агентите от ФБР още не отговаряха на огъня.

После откъм хълма започна автоматична стрелба. Някои от фигурите с качулки паднаха, убити или ранени. Неколцина вдигнаха високо ръце в знак, че се предават.

Не отделях очи от фигурата, за която си мислех, че е Джамила. Тя отново се беше изправила, но се препъваше и залиташе. После свали качулката си и видях, че наистина е Джамила. Тя погледна към хълмовете и вдигна високо ръце.

Спринтирах с всичка сила. Оглеждах се за братята. И за Господаря.

Напредвах към Джамила. Тя разтриваше китката си. Освен това трепереше, така че веднага я завих с якето си.

— Добре ли си?

— Не съм сигурна. Провесиха ме на една греда, Алекс. Каква невероятна сцена. Не можеш да си представиш. Мислех, че съм мъртва. — Очите й бяха пълни със сълзи.

— Къде е Господаря? — попитах.

— Може би още е вътре. Мисля, че има и друг изход.

— Не мърдай оттук. Ще огледам.

Тя поклати глава.

— В никакъв случай. Време е за разплата. Идвам с теб.