Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (82)

82.

Запушиха устата й, после грубо я натикаха на задната седалка на един пикап. Колата потегли рязко.

Тя броеше секундите и минутите. Първо караха из града, защото се налагаше да спират, после започнаха да се движат по-бързо и гладко, вероятно по магистралата.

После по някакъв много неравен път, може би черен. Тя прецени, че пътуването продължи приблизително четирийсет минути.

Внесоха я в някаква сграда, нещо като ранчо или постройка във ферма. Смееха се хора. На нея ли? Те носеха вампирски зъби. Боже. Стовариха я на тясно легло в малка стаичка и махнаха кърпата й.

— Дойде да търсиш Господаря — прошепна този, който се представяше като Уилям, приближил лицето си до нейното. — Направихте ужасна грешка, инспектор Хюз. Тя ще ви струва живота.

Той се усмихна ужасяващо и тя почувства, че едновременно й се присмива и я съблазнява. Този, който се наричаше Уилям, докосна бузата й с дългите си тънки пръсти. Погали я леко по гърлото, взря се в очите й.

Чувстваше се отвратена, искаше да избяга, но не можеше да направи нищо. Тук имаше поне десетина вампири — гледаха я като парче месо.

— Не знам нищо за никакъв Господар — каза тя. — Какво е Господаря? Обяснете ми.

Братята се спогледаха самодоволно. Неколцина от останалите се засмяха на глас.

— Господаря е този, който предвожда — каза Уилям. Беше толкова спокоен, толкова сигурен в себе си.

— Кого предвожда Господаря? — попита тя.

— Ами всеки, който го последва — отвърна Уилям. Той отново се засмя, изглежда, се забавляваше изключително много за нейна сметка. — Вампирите, инспектор Хюз. Други такива като Майкъл и мен. Много други, в много, много градове. Не можете да си представите мащабите. Господаря дава прости указания какво да се мисли, как да се действа, такива неща. Господаря не отговаря пред никакви власти. Господаря е по-висше същество. Започвате ли да разбирате? Искате ли да се запознаете с Господаря?

— Господаря тук ли е сега? — попита тя. — Къде сме ние?

Уилям продължи да я гледа изпитателно. Той определено бе много прелъстителен. Отвратителен. Наведе се още по-близо до нея.

— Вие сте детективът. Дали Господаря е тук? Къде сте вие? Кажете ми.

Джамила усети, че й се повдига. Трябваше й повече въздух.

— Защо сме тук? — попита тя. Искаше да ги кара да говорят, да ги ангажира в разговора възможно най-дълго.

Уилям сви рамене.

— О, ние открай време сме тук. По-рано това беше комуна — калифорнийски хипита, наркотици, музиката на Джони Мичъл. Родителите ни бяха хипита. Бяхме изолирани от всякакъв друг начин на живот и мислене, така че зависехме един от друг. Двамата с брат ми сме невероятно близки. Но всъщност не сме никои. Тук сме, за да служим на Господаря.

— Господаря също ли е живял винаги в комуната? — попита тя.

Уилям поклати глава и я изгледа сериозно.

— Тук винаги е имало вампири. Те се отделиха, оставиха останалите. Човек се присъединява към тях, а не обратното.

— Колко са на брой?

Уилям погледна Майкъл, сви широките си рамене и двамата се засмяха.

— Легиони. Ние сме навсякъде.

Изведнъж Уилям изръмжа и се хвърли към гърлото й. Джамила не се сдържа и изпищя.

Той спря на сантиметри от нея, като продължаваше да ръмжи като диво животно. После Уилям измърка тихо. Дългият му език облиза бузата й, устните, клепачите. Тя не вярваше, че това се случва с нея.

— Ще те обесим с краката нагоре и ще изпием и последната ти капка кръв. А най-удивителното е, че на теб ще ти е приятно да умреш. Това е истински екстаз, Джамила.