Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (77)

77.

Вампири? Ако тези ненормалници наистина бяха такива.

Убийци? Изпратени от някого?

Казваха се Ан Ело и Джон (Джак) Мастърсън и бяха учили в католическата гимназия в Батън Руж допреди около шест месеца, когато престанали да ходят на училище и избягали от домовете си. И двамата бяха на седемнайсет. Бяха просто деца.

Прекарах три часа в опити да разпитам заподозрените онази вечер, после още четири часа на следващата сутрин. Ело и Мастърсън отказваха да говорят с мен или с когото и да било — не продумваха нито дума. Отказваха да обяснят какво са правили в къщата в Гардън Дистрикт. Защо ме бяха нападнали. Дали те бяха поставили зловещите кукли в дрешника на убитите илюзионисти.

Младежите просто гледаха начумерено, седнали до простата дървена маса в някоя от стаите за разпити в полицейското управление. Родителите им бяха уведомени и пристигнаха, но Ело и Мастърсън отказаха да говорят и с тях. В един момент Ан Ело се обърна към баща си и му каза само три думи: „Да го духаш“. Чудех се как вампирският култ задоволява потребностите й, невероятното й озлобление.

Междувременно имаше още много от арестуваните на бала, които трябваше да бъдат разпитани. Общото между повечето от тях бе, че имаха „нормални професии“ в Ню Орлиънс: бяха бармани и сервитьори, рецепционисти в хотели, компютърни програмисти, актьори и дори учители. Повечето се страхуваха, че двойственият им живот ще стане известен на колегите им, така че в крайна сметка се съгласяваха да говорят с нас. За съжаление никой не ни каза нищо съществено за Даниъл и Чарлз или за техните убийци.

Беше изключително натоварена вечер в полицейското управление. Повече от двайсет и пет детективи и агенти от ФБР провеждаха разпитите. Разменяхме си бележки и биографии, в които подчертавахме несъответствията. Подходихме твърдо към най-очевидните лъжци в групата. Освен това съставяхме списък на свидетелите, за които бе най-вероятно да се разприказват при по-голям натиск. Сменяхме хората, които ги разпитваха, изпращахме ги в килиите, после ги викахме отново точно когато се унасяха в сън, разпитвахме ги по двойки.

— Трябват ни само нови гумени маркучи — заяви единият от детективите, докато чакахме да доведат Ан Ело от килията й за шести път онази вечер. Той се казваше Мичъл Самс и бе към петдесетте, чернокож, ужасно пълен, но твърд, ефективен и адски циничен.

Когато доведоха отново Ан Ело в стаята за разпити, тя изглеждаше като сомнамбул. Или зомби. Очите й бяха хлътнали и с огромни тъмни кръгове под тях. Устните й бяха напукани и със засъхнали следи от кръв.

Самс я подхвана:

— Добро утро, красавице. Радвам се да видя пак призрачно бялото ти лице. Изглеждаш адски зле, скъпа. И като го казвам, се старая да съм мил. Някои от приятелите ти, включително жалкото ти гадже, вече пропяха тази вечер.

Момичето обърна безизразните си очи към тухлената стена.

— Явно ме бъркате с някого, на когото му пука — каза тя.

Реших да изпробвам една идея, която се въртеше в главата ми през последния един час. Бях я приложил вече на неколцина от другите задържани.

— Знаем за новия Господар — казах на Ан Ело. — Той се е върнал в Калифорния. Не е тук да се погрижи за вас. Не може да ви помогне, нито да ви навреди.

Лицето й остана безизразно и невъзмутимо, но тя скръсти ръце. Свлече се леко на стола си. Устните й отново кървяха, вероятно ги беше прехапала.

— На кого му пука. Не и на мен.

Точно тогава един изморен на вид детектив от нюорлиънската полиция нахълта в стаята, където с Мичъл Самс разпитвахме Ело. Детективът имаше тъмни петна от пот под мишниците на бледосинята си риза. Брадата му беше видимо набола. Изглеждаше не по-малко изтощен от самия мен.

— Станало е още едно убийство — каза той на Самс. — Още един обесен.

Ан Ело бавно и ритмично започна да ръкопляска.

— Супер — каза тя.