Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (76)

76.

Онази вечер работих до късно в офиса на ФБР. Какво друго ново имаше? Към девет се почувствах самотен и изнервен, съвсем объркан. Обадих се вкъщи, но там нямаше никого. Това малко ме разтревожи, но после си спомних, че е рожденият ден на леля ми Тиа и Нана организираше празненство по случая в новата къща на Тиа в Чапъл Гейт, северно от Балтимор.

Не бях купил подарък на Тиа. По дяволите! Дяволите да ме вземат! Още откакто бях пристигнал във Вашингтон като съвсем малко момче, Тиа никога не бе забравяла рождения ми ден. Нито веднъж. Тази година ми бе подарила часовника, който носех и в момента. Обадих се в къщата й в Мериленд и успях да поговоря с повечето си роднини. Те ме подразниха, че изпускам страхотната торта. Питаха ме къде съм и кога ще се прибера у дома.

Не можех да им дам задоволителен отговор.

— Веднага щом мога. Всички вие ми липсвате. Нямате представа колко ми се иска да съм там при вас.

Реших да се отбия в къщата на илюзионистите, преди да се прибера в хотела си. Защо трябваше да го правя? — питах се. Защото бях напълно объркан. Защото бях обсебен от случая. Двама полицаи пазеха отпред. Изглеждаха изморени и недоволни, че не са им възложили нещо по-важно.

Показах им служебната си карта и те ме пуснаха вътре. Никакъв проблем, детектив Крос.

Не бях сигурен защо, но имах смътното чувство, че сме пропуснали нещо в къщата. Криминолозите бяха прекарали часове наред, претърсвайки я сантиметър по сантиметър. Аз също. Не бяхме открили нищо конкретно. Но въпреки това не ми харесваше, че съм отново в старинната къща. Владението. Може би се нуждаех от защита.

Минах през натруфеното фоайе и дневната. Стъпките ми отекваха в празната къща. Продължавах да се питам какво сме пропуснали? Какво бях пропуснал?

Голямата спалня се намираше встрани от площадката на горния етаж. Нищо не се бе променило от първото ми посещение тук. Защо, по дяволите, бях дошъл отново? Просторната стая беше пълна с мрачни произведения на модерното изкуство, някои окачени, други просто подпрени на стените. Илюзионистите бяха използвали за спане леглото, а не ковчезите, които бяхме открили долу в тунелите на подземието.

Докато отново претърсвах дрешника им, попаднах на нещо, което не бях виждал преди. Бях сигурен, че то не бе там при предишния ми оглед на стаята. Сред обувките се търкаляха копия на Даниъл и Чарлз — миниатюрни куклички, изглеждащи като илюзионистите.

Гърлата, гърдите и лицата им бяха прободени с нож. Точно както бяха убити самите Даниъл и Чарлз.

Откъде се бяха взели тези зловещи кукли? Какво означаваха те? Какво ставаше тук, в Ню Орлиънс? Кой бе влизал в тази къща, след като ние я запечатахме? Изкушавах се да се обадя на Кайл, но се възпрях. Не бях сигурен защо.

Не исках да слизам отново долу в тунелите сам, и то през нощта — но вече бях тук и реших, че съм длъжен да хвърля още един поглед. Нали отвън пазеха двама полицаи.

Какво пропускахме?

Неописуемо жестоките убийства продължаваха поне от единайсет години.

Двамата ни основни заподозрени бяха убити.

Някой бе оставил кукли, копия на илюзионистите, в спалнята им.

Слязох в подземието, после поех по тунелите, които се разпростираха във всички посоки. Ню Орлиънс е разположен на около два метра под морското равнище и навярно мазето и тунелите бяха постоянно влажни. Влагата пълзеше по стените.

Чух стържещ звук и спрях. Нещо ходеше напред-назад. Посегнах към кобура на рамото си и извадих глока.

Ослушах се внимателно. Нищо. После пак същото стъргане.

Мишки или плъхове — помислих си. — Сигурно е това. Сигурно. Почти сигурно.

Обаче трябваше да се върна и да огледам. Това беше мой проблем, нали? Трябваше да огледам, да проверя, не можех просто да си тръгна. Какво се опитвах да си докажа? Че съм безстрашен? Че не съм като баща си, който се бе отказал от всичко в живота си, включително от децата си и самия себе си?

Пристъпих напред бавно и тихо и се ослушах.

Чух, че някъде в тунелите капе вода.

Използвах старата си запалка, за да запаля няколко от факлите на стените. В главата ми препускаха много зловещи образи. Следите от ухапвания по труповете, които бях виждал. Труповете на Даниъл и Чарлз. Отровните ухапвания, които бях получил в Шарлът. Вече си един от нас.

Гневът, яростта, водещи до тези убийства, присъстваха в толкова много градове.

На какво бяха гневни убийците?

Къде се намираха в момента?

Не ги чух да се доближават, не долових никакво движение.

Удариха ме — два пъти. Нападателите бяха изскочили бързо от мрака. Единият се целеше в главата и врата ми, другият — в коленете. Бяха екип и действаха бързо и умело.

Паднах тежко и падането ми изкара въздуха. Но паднах върху единия от нападателите, който се бе увил около краката ми. Чух силно изпращяване, може би от счупване на кост. После писък. Той ме пусна.

Станах, но вторият оставаше вкопчен в гърба ми. Той ме ухапа! О, боже, не отново!

Изругах и го блъснах към стената. После още веднъж. Кои, по дяволите, бяха тези фанатици? Коя бе пиявицата, вкопчена в гърба ми?

Той най-после ме пусна, кучият син! Извъртях се. Ударих го странично по главата с пистолета си. Ударих го още веднъж с левия си лакът. Той се свлече като чувал.

Дишах тежко, все още изпълнен с адреналин заради боя. Двамата ми нападатели почти не помръдваха. Държах пистолета си насочен към тях, докато палех още една факла на стената. Така беше по-добре, светлината винаги помага.

Видях момче и момиче, вероятно на не повече от шестнайсет или седемнайсет години. Очите им бяха като тъмни дупки. Момчето бе високо към два метра.

Носеше само мърлява бяла тениска с щампа на „Марлборо рейсинг“ и широки, свлечени черни дънки.

Момичето бе ниско, с пълни бедра, въобще си бе пълна. Черната й коса бе мазна и на клечки, с червени кичури.

Докоснах врата си и се изненадах, че кожата ми не е пробита. По ръката ми нямаше кръв.

— Арестувани сте! — извиках на двамата. — Проклети кръвопийци!