Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (70)

70.

Трябваше да направим някакъв пробив. В седем сутринта седях сам на една маса пред Кафе дьо Монд точно срещу площад „Джаксън“. Ядях посипани със захар понички и пиех кафе от цикория. Гледах кулите на катедралата „Сейнт Луи“ и слушах сирените на корабите по Мисисипи.

Би трябвало да се наслаждавам на сутринта, но се чувствах отчаян и сърдит и изпълнен с енергия, която не знаех за какво да употребя.

Бях работил по много тежки случаи, но този вероятно бе най-трудният за разгадаване. Зловещите убийства продължаваха от повече от единайсет години, но почеркът на убийците все още не бе напълно ясен, нито пък мотивацията им.

Веднага щом стигнах до офиса на ФБР научих тревожната новина, че едно петнайсет годишно момиче е изчезнало и че е живеело на по-малко от шест пресечки от къщата на илюзионистите. Беше възможно да е избягала от дома си, но не ми се струваше вероятно. Все пак липсваше от по-малко от двайсет и четири часа.

Имаше насрочена оперативка и се качих горе да науча още подробности за изчезналото момиче и да попитам защо не са ме информирали за това по-рано. На оперативката онази сутрин усещах отчаяние, накъдето и да поглеждах. Беше трудно човек да си представи по-лош резултат: подозирахме, че сме открили убийците, но не можехме да предприемем нищо. А сега вероятно те бяха убили още една жертва точно под носовете ни.

Седнах до Джамила. И двамата си бяхме донесли чаши с кафе и сутрешното издание на „Таймс Пикаюн“. В него не пишеше нищо за изчезналото момиче. Очевидно полицията бе приела версията за изчезването едва рано сутринта.

Кайл бе по-ядосан от всякога. Просто не беше на себе си. Фучеше в предната част на залата, а дясната му ръка нервно приглаждаше тъмната му коса. Не го винях — всичко в това разследване зависеше от координацията между местната полиция и ФБР. А нюорлиънската полиция бе предала доверието му, и то сериозно.

— Като никога съчувствам на господин Крейг — каза Джамила. — Местните са се издънили.

— Бихме могли от часове да работим по изчезването на момичето — съгласих се аз. — Каква каша! И става все по-голяма.

— Може би това е нашият шанс. Чудя се дали няма да можем да се вмъкнем в къщата по време на партито довечера. Как мислиш? Много ми се иска да опитам — прошепна тя. — Всички гости на този бал на фетишите ще бъдат с костюми, нали? Така се предполага. Трябва някой да се вмъкне на партито. Трябва да направим нещо.

Кайл се взираше право в Джамила и мен. Повиши глас:

— Може ли да водим само една дискусия?

— Т.е. той иска да води своята дискусия — прошепна Джамила. Чудех се защо Кайл й е толкова антипатичен. Но и той се държеше странно, напрежението от работата по случая си казваше думата. Беше стигнал до ръба.

— Кажи му какво мислиш — предложих й. — Той ще те изслуша. Особено сега, след изчезването на момичето.

— Съмнявам се. Но пък какво би могъл да направи — да ме уволни? — Тя се обърна с лице към Кайл. — Мисля, че може би трябва да се вмъкнем в къщата им довечера по време на партито. Даже и да не успеем, какво губим? Изчезналото момиче може да е там. Кайл се поколеба, после каза:

— Действайте. Да видим какво има в тази къща.