Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (60)

60.

Двамата с Джамила се срещнахме в моя хотел същата вечер. Тя беше с черно кожено яке, дънки и бяла тениска. Изглеждаше отпочинала и готова за всичко; аз самият също не се чувствах зле.

Вечеряхме заедно — пържоли, яйца и бира. Както винаги компанията й ми беше много приятна. Разсмивахме се един друг. В десет и половина отидохме с кола до „Хаул“. Даниъл и Чарлз имаха насрочени представления за единайсет и един. А после? Може би бяха планирали още някой хитроумен номер с изчезване?

Бяхме надъхани да ги заловим. За нещастие все още ни трябваха конкретни доказателства, че те са убийците. По случая бяха ангажирани повече от двеста агенти и полицаи от Ню Орлиънс. Нещо трябваше най-после да се случи. Вероятно Даниъл и Чарлз скоро щяха да поискат да се нахранят.

Беше петък вечер и барът беше почти пълен, когато пристигнахме. От колоните, които сякаш бяха навсякъде по тавана и стените, гърмеше музика. Тълпата се състоеше предимно от младежи, които пиеха бира, пушеха, танцуваха буйно. Сред спретнатите колежани се забелязваха и известен брой посетители, облечени в готически костюми. Двете групи се гледаха злобно и атмосферата бе напрегната. Един фотограф от списание „Офбийт“ седеше клекнал пред сцената в очакване на представлението.

Двамата с Джамила седнахме на една от малките масички и си поръчахме бира. В клуба имаше поне дузина агенти от ФБР. Кайл беше отвън, в една кола, от която наблюдаваше клуба. Той беше присъствал на шоуто предната вечер, но за него бе трудно да остане незабелязан в тълпа, състояща се предимно от младежи. Прекалено много приличаше на полицай.

Гърлото вече започваше да ме боли от многото цигарен дим и силния мирис на парфюми, който се носеше във въздуха. Голяма глътка бира малко пооблекчи положението. Ръката и рамото още ме боляха от ухапванията.

Мисълта ми обаче бе съвсем бистра; определено се чувствах много по-добре, отколкото предните дни. Приятно ми беше да съм отново в компанията на Джамила. Тя даваше добри идеи.

— Кайл е възложил на екип от шестима души да следят двамата илюзионисти денонощно — казах й. — Втори път няма да им се изплъзнат. Кайл гарантира за това.

— ФБР сигурни ли са, че те са убийците? — попита тя. — Извън всякакво съмнение? И са готови да ги пратят зад решетките завинаги?

— Предполагам има известни съмнения, но не големи. Човек никога не може да бъде сигурен какво си мисли Кайл — обясних й. — Но според мен той е убеден, че тези двамата са убийците. Специалистите в Куонтико са на същото мнение. Аз също.

Тя ме погледна изпитателно над гърлото на бутилката си.

— Вие двамата май сте доста близки?

Кимнах.

— През последните няколко години сме работили по много случаи заедно. Успеваемостта ни е доста добра. Не мога да кажа, че го познавам наистина добре.

— Никога не съм имала късмет, когато съм работила с ФБР — каза тя. — Обаче сигурно причината е в мен.

— Моята работа отчасти е да осигурявам гладките взаимоотношения между Бюрото и вашингтонската полиция. Кайл несъмнено е много умен. Но на моменти е трудно да разгадаеш какво е намислил.

Тя бавно отпи от бирата си.

— За разлика от някой друг на тази маса.

— За разлика от други двама души на тази маса — поправих я и двамата се засмяхме.

Джамила погледна към сцената.

— Защо се бавят? Къде са се дянали? Дали не трябва да започнем да тропаме с крака, за да ги викаме да дойдат да ни покажат фокусите си? Да видим колко са добри.

Не се наложи. След секунди единият от илюзионистите се появи на сцената.

Беше Чарлз и изглеждаше като убиец.