Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (54)

54.

Никой не очакваше това и затова се получи толкова добре, направо отлично. Краят на Алекс Крос.

Време беше да стане. Може би дори закъсня. Крос трябваше да умре.

Мислителя беше в къщата на Крос. Преживяването бе точно толкова вълнуващо и необичайно, колкото си го бе представял. Никога не се бе чувствал по-могъщ, отколкото сега, докато стоеше в тъмната дневна малко след три часа през нощта. Беше спечелил битката между тях двамата. Триумф за Мислителя. Загуба за Крос. Утре цял Вашингтон щеше да оплаква смъртта му.

Можеше да направи всичко — така че с какво да започне?

Искаше да седне и да си помисли. Нямаше нужда да бърза. Къде да си избере да седне? Разбира се, на пейката на Крос пред пианото на верандата. Любимото място на Крос за отпускане и бягство от проблемите, там, където обичаше да играе с децата си лигавото, сантиментално копеле.

Мислителя се изкушаваше да изсвири нещо, може би нещо от Гершуин, за да покаже на Крос, че дори и на пианото е по-добър от него. Искаше да обяви присъствието си внушително и драматично. Това бе толкова приятно, толкова опияняващо. Не искаше тази нощ да свършва.

Но това ли бе най-доброто, което можеше да направи? Трябваше да бъде незабравима нощ, спомен, на който да се наслаждава до края на живота си. Ценност, която да има значение за него, само за него.

Имаше два триъгълника, които обясняваха сложните му взаимоотношения с Алекс Крос, и той си ги представи, докато седеше на верандата и без да бърза, се наслаждаваше на триумфа си. Боже, даже се усмихваше като някой идиот. Беше в стихията си и бе щастлив, толкова щастлив.

Това бе толкова добър психологически модел, толкова изчерпателен и ясен и трезв. Той обясняваше всичко, което щеше да се случи тази вечер. Дори доктор Крос би го одобрил. Съвършеният триъгълник на дисфункционалното семейство.

Може би трябваше да го обясни на Крос. Точно преди да го убие. Сложи си гумените ръкавици и гумените калцуни на краката. Провери дали пистолетът му е зареден. Всичко беше готово. Тръгна нагоре.

Познаваше къщата на Крос много добре. Не се нуждаеше от осветление. Движеше се съвсем безшумно. Без грешки. Не оставяше следи, които да открият полицаите или ФБР.

Какъв невероятен начин Крос и семейството му да намерят смъртта си. Какъв замисъл. Каква великолепна идея. Копнежът за убийство започваше да го завладява, докато се изкачваше по стълбите. Да, беше напълно сигурен.

Малкият Алекс

Джени

Деймън

Нана

и накрая Крос

Стигна до дъното на коридора на горния етаж и се ослуша, преди да отвори вратата на спалнята. Не се чуваше никакъв звук. Бавно бутна вратата.

Какво беше това? Изненада? Боже господи!

Не обичаше изненадите. Обичаше точността и реда. Обичаше всичко да е под негов контрол.

Дъщерята на Крос, Джени, седеше до леглото му дълбоко заспала. Бдеше над баща си, пазеше го.

Взира се в Крос и момичето дълго, може би минута и половина. В стаята светеше една нощна лампа.

На ръката и рамото на Крос имаше дебели превръзки. Той се потеше в съня си. Беше ранен, болен, не беше на себе си, не бе достоен опонент. Убиецът въздъхна. Изпита такова разочарование, такава тъга и отчаяние.

Не, не, не! Всичко се проваляше! Не можеше така. Всичко се проваляше, всичко!

Бавно затвори вратата на спалнята, бързо и безшумно слезе долу и напусна къщата на Крос. Никой нямаше да разбере, че е бил там. Дори и самият детектив.

Както обикновено никой не знаеше нищо за него. Никой не подозираше нищо.

Та той беше Мислителя в края на краищата.