Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (53)

53.

Събудих се в лошо състояние към шест на следващата сутрин. Около следите от ухапванията имаше червени петна, които пареха. Раните пулсираха болезнено. Забелязах някаква отвратителна гнойна течност, която капеше от раната на дланта ми. Беше надута почти двойно спрямо обичайното. Това не бе добре. Чувствах се адски зле, а това бе последното, от което имах нужда в момента.

Отидох с колата до спешното отделение на болницата „Сейнт Антъни“, където открих, че съм развил треска. Температурата ми беше 39,4.

Лекарят от спешното отделение, който ме прегледа, беше висок пакистанец и се казваше доктор Прабу. Каза, че вероятно причината за възпалението е стафилококова инфекция, причинявана от бактерия, която често се среща в устата на човек.

— Как стана така, че ви ухапаха? — попита той.

Предположих, че отговорът ми няма да му хареса, но все пак му обясних.

— Опитвах се да усмиря един вампир.

— Не, сериозно, детектив Крос. Как така ви ухапаха? — попита той отново. — Аз съм сериозен човек и ви питам сериозно. Трябва да зная.

— Отговорих ви напълно сериозно. В момента участвам в едно разследване на вампири убийци. Бях ухапан от човек с вампирски зъби.

— Добре, така да бъде. Щом казвате.

Направиха ми изследвания — пълна кръвна картина с диференциално броене, утайка и микробиологично изследване на течността, която изтичаше от раните. Казах на доктор Прабу, че ще ми трябват копия от резултатите. От болницата не бяха склонни да ми ги дадат, но накрая се съгласиха да изпратят резултатите по факса до Куонтико.

Изпратиха ме вкъщи с рецепта за някакво лекарство, което се казваше „Кефлекс“. Трябваше да държа инфектираната ръка на високо и през няколко часа да й правя промивки.

Чувствах се твърде зле, за да правя каквото и да било, като се добрах до вкъщи. Легнах си и слушах радио. Нана и децата кръжаха около мен. Гадеше ми се силно, не можех да ям. Не можех и да спя, не можех да се концентрирам върху нищо, освен върху пулсиращата болка в рамото и ръката си. Няколко часа не бях на себе си.

Сега си един от нас.

Най-после заспах, но се събудих към един часа през нощта. Вещерският час. Чувствах се още по-зле. Страхувах се, че телефонът ще иззвъни и ще се обади Мислителя.

В стаята ми имаше някой.

Въздъхнах, когато видях кой е.

Джени седеше на стола до леглото, за да ме наглежда.

— Както правеше ти, докато бях болна миналата година — каза тя. — Хайде, заспивай, тате. Трябва да спиш. И да си почиваш. И да не си посмял да се превърнеш във вампир.

Не казах нищо на Джени. Не можех дори да промълвя няколко думи. Отново се унесох в сън.