Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (5)

5.

Остатъкът от деня ми бе дълъг, тежък и потискащ. Повече от всичко се нуждаех да се разсея от Мислителя.

Не съм сигурен кога или откъде или как бях събрал смелост, но тази вечер имах среща. Щях да излизам с една адвокатка от кабинета на областния прокурор тук, във Вашингтон. Елизабет Муър бе невероятно забавна и приятно безцеремонна. Беше едра жена с много сладка усмивка, която караше и мен да се усмихвам. Вечеряхме в ресторант „Марсел“ във Фоги Ботъм, който е много подходящо място за такива срещи. Френска кухня с фламандски привкус. Вечерта не можеше да протече по-добре. Според мен, а бях сигурен, че и Елизабет е на същото мнение.

След като сервитьорът се отдалечи с поръчката ни за десерт и кафе, Елизабет леко постави ръката си върху моята. Масата ни бе осветена от една-единствена свещ в кристален свещник.

— Добре, Алекс. Минахме през всички подготвителни маневри. Те определено ми харесаха — каза тя. — Къде е уловката обаче? Трябва да има някаква уловка. Определено. Всички добри мъже са заети. Знам го от опит. Така че защо се държиш така, сякаш сме на среща?

Разбирах много добре какво има предвид Елизабет, но се престорих на леко озадачен.

— Уловка? — свих рамене, после се подсмихнах.

Тя се засмя на глас.

— Ти си на колко — трийсет и девет — четирийсет?

— Четирийсет и две, но благодаря все пак — казах аз.

— Издържа успешно всеки тест, на който бих могла да те подложа…

— Например?

— Например това, че избра да вечеряме в този страхотен ресторант. Романтичен, но не прекалено. Например че дойде точно на минутата да ме вземеш. Например че наистина се заслуша, докато ти говорех за някои от нещата, които ме интересуват. Например че си много красив — не че това има значение за мен. Да, така е.

— Освен това обичам децата и не бих имал нищо против да се сдобия с още няколко — добавих аз. — Прочел съм всички романи на Тони Морисън. Мога съвсем прилично да се оправям с водопроводни повреди. Мога и да готвя, ако се налага.

— Уловката? — настоя тя. — Хайде, изплюй камъчето.

Сервитьорът се върна с кафето и десертите ни и точно докато той наливаше димящата течност в чашата на Елизабет, пейджърът ми иззвъня.

О, боже!

По дяволите!

Погледнах през масата към нея и примигнах. Определено аз примигнах първи от двамата.

— Имаш ли нещо против да отговоря на това обаждане? Важно е. Разпознавам номера — ФБР в Куонтико. Няма да се бавя. Веднага се връщам.

Отидох във фоайето пред тоалетните и извадих мобилния си телефон. Обадих се на Кайл Крейг във Вирджиния. Кайл бе мой добър приятел от години, но откакто станах полицай за свръзка между Бюрото и вашингтонската полиция, го виждах твърде често. Той постоянно ме привличаше в разследването на най-отвратителните случаи на убийства, с които се занимаваше ФБР Напоследък не се радвах на обажданията му. Сега пък какво се беше случило?

Кайл знаеше, че му се обаждам аз. Дори не си направи труда да ми каже „здрасти“.

— Алекс, помниш ли един случай, по който работихме преди четиринайсет месеца? Избягало от дома си момиче, намерено обесено на кабела на лампата в хотелската си стая. Патриша Камерън? В Сан Франциско са станали две убийства, които много приличат на нейното. Станали са снощи в парка „Голдън Гейт“. Ужасна история — най-ужасната, за която съм чувал напоследък.

— Кайл, в момента вечерям с една привлекателна, приятна, интересна жена. Ще ти се обадя утре. Обещавам. Тази вечер не съм на работа.

Кайл се засмя. Понякога успявам да го развеселя.

— Нана вече ми каза. Имаш среща с някаква адвокатка, нали? Чувал ли си този виц: дяволът среща един адвокат. Обещава му да го направи старши съдружник във фирмата, но в замяна иска душата му и душите на всички от семейството му. Адвокатът поглежда недоумяващо дявола и пита: „А къде е уловката?“.

След като ми разказа вица, Кайл продължи и ми обясни много по-подробно, отколкото исках да чувам, за приликите, свързващи ужасните убийства в Сан Франциско и онова във Вашингтон. Помнех жертвата, Патриша Камерън. Все още виждах лицето й. Поклатих глава, за да прогоня образа.

Когато той завърши разказа си, а Кайл има склонност да се впуска в твърде много подробности, се върнах при Елизабет на масата.

Тя се усмихна тъжно и поклати глава.

— Мисля, че разбрах каква е уловката — каза тя.

Насилих се да се засмея, но вътрешно вече бях напрегнат като струна.

— Честна дума, не е толкова зле, колкото изглежда.

Много по-зле е, Елизабет.