Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (49)

49.

Някой шепнеше почти в ухото ми — беше Кайл.

— Да вървим, Алекс. Време е да се раздвижим.

В четири сутринта той даде сигнал да нахлуем в къщата. Кайл ръководеше цялата операция. Той разполагаше с власт и над местните полицаи.

Тръгнах заедно с десетина агенти, облечени в сини якета. Никой не се чувстваше спокоен заради атаката. Придвижихме се предпазливо на около седемдесет и пет метра от къщата, в края на боровата гора. Двама снайперисти, които се бяха промъкнали на около трийсет метра от къщата, съобщиха по радиостанциите си, че вътре продължава да е тихо. Твърде тихо?

— Това са просто деца — напомни ни Кайл. — Но все пак се пазете.

Промъкнахме се на колене до мястото, където бяха снайперистите. После се втурнахме към къщата, като нахълтахме едновременно и през трите входа.

Двамата с Кайл влязохме отпред, другите минаха отстрани и отзад. Избухнаха две-три заслепяващи гранати. На първия етаж се разнесоха писъци. Тънки гласове. Деца. Още не се чуваха изстрели.

Беше странна, хаотична сцена. Вцепенени деца — много на брой, повечето по бельо или голи. Поне двайсет тийнейджъри спяха на първия етаж. Нямаше електричество, само свещи. Вътре миришеше на урина, плевели, мухъл, евтино вино и восък. На стената бяха закачени плакати на рапъри.

Миниатюрното входно антре и дневната се сливаха в едно общо пространство. Децата бяха спали върху одеяла или направо на дървения под. Сега бяха будни, ядосани и крещяха:

— Свине! Ченгета! Махайте се, мамка ви!

Агентите будеха още деца на горния стаж. Чуваха се звуци от боричкане, но не и изстрели. Още никой не бе сериозно ранен. Предчувствах пълно фиаско.

Едно кокалесто момче изпищя оглушително и се втурна към мен. Изглежда, не изпитваше никакъв страх. Очите му бяха кървавочервени. Носеше цветни лещи. Ръмжеше и от устата му капеше пенеста слюнка. Улових го и му сложих белезници, после му казах да се успокои, преди да се е наранил. Надали тежеше повече от шейсет кила, но беше жилав и по-силен, отколкото изглеждаше.

Един агент до мен не извади такъв късмет — едро червенокосо момиче го ухапа по бузата, докато той се опитваше да го озапти. После момичето заби зъби в гърдите му. Агентът изви и се опита да се освободи от нея. Тя не го пускаше, като куче, стиснало кокал.

Дръпнах момичето настрани и стегнах ръцете й в белезници зад гърба. Беше с черна тениска, на която пишеше „Весела шибана коледна кучка“. Навсякъде по себе си имаше татуировки на змии и черепи. Не спираше да крещи насреща ми:

— Ти си боклук! Вониш!

— Този, когото търсим, е в мазето! Убиецът — извика ми Кайл. — Казва се Ъруин Снайдър.

Последвах го през разхвърляната кухня към дървената врата, която водеше към мазето.

Бяхме извадили пистолетите си. Заради това, което знаехме за внезапното и жестоко нападение, никой не искаше да слезе в мазето. Аз отворих рязко вратата и надникнахме вътре.

Кайл, двама агенти и аз слязохме по трите скърцащи стъпала.

Беше тихо и тъмно. Един агент обходи помещението с лъча на фенера си.

И тогава видяхме убиеца. Той също ни видя.