Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (47)

47.

Двамата с Кайл изскочихме от колата и хукнахме към катедралата. Златист надпис над централния вход обявяваше: „Една вяра, едно семейство“.

Двете еднакви кули на църквата се извисяваха високо над града. Архитектурата бе във френски готически стил: величествени арки и декорации, впечатляващи стъклописи, олтар от италиански мрамор. Оглеждах и се опитвах да запомня всичко — всичко. Но още нищо не ми хрумваше.

Жертвата бе открита преди по-малко от два часа. Двамата с Кайл бяхме в хеликоптера само минути след като получихме съобщението от полицията в Савана. Новината вече гърмеше по телевизионните канали.

Усетих сладникавия мирис на тамян. Видях жертвата, щом влязох в катедралата. Изстенах и усетих, че леко ми се гади. Беше двайсет и една годишен мъж, както бях научил от първоначалните доклади, студент по история на изкуството в Университета на Джорджия. Казваше се Стивън Фентън. Убийците бяха оставили портфейла и парите на Фентън. Нищо не бе откраднато — освен ризата му.

Катедралата беше огромна и вероятно можеше да побере няколко хиляди вярващи. Светлината, която струеше през цветните витражи, образуваше разноцветни петна върху пода. Дори и от разстояние се виждаше зеещата рана на врата на жертвата. Голото до кръста тяло бе стегнато и мускулесто, също като телата на предишните жертви. Лежеше под една от картините, изобразяващи мъките на Христос, тринайсетата поред. Подът бе изцапан с кръв, но количеството не бе голямо.

Дали бяха изпили кръвта тук, в катедралата? Това съзнателно кощунство ли беше? Религия? Христовите мъки?

С Кайл се приближихме до Стивън Фентън. Вече бяха приготвили чувала за трупа. Криминолозите от местната полиция стояха наоколо. Бяха неспокойни и ядосани, нямаха търпение да приключат с работата си тук и да се махнат. Ние ги задържахме. Местният съдебен лекар извършваше огледа на трупа.

С Кайл коленичихме до трупа заедно. Аз си сложих гумени ръкавици. Кайл не се нуждаеше от тях. Той никога не докосваше нищо на местопрестъпленията. Винаги съм се чудил защо. Но инстинктът му бе забележителен.

Но ако и двамата бяхме толкова добри, защо нямахме ни най-малка представа къде са отишли убийците или кога ще нанесат следващия си удар? Това бе въпросът, който ме тормозеше все повече с всяко следващо убийство. Какво означаваше това зловещо вилнеене?

— Те са прекалено импулсивни — прошепнах на Кайл. — Подозирам, че и двамата нямат трийсет години. Може да са към двайсетгодишни или дори по-млади. Няма да се изненадам, ако са още тийнейджъри.

— Това се връзва. Те сякаш нямат никакъв страх от нищо — каза Кайл, докато оглеждаше раните по тялото на студента. — Сякаш имаме диво животно, пуснато на свобода. Като тигъра. Първо в Калифорния. Сега ни Източното крайбрежие. Проблемът е, че всъщност не знаем кога са започнали убийствата, нито колко са убийците и дори дали живеят постоянно в стрината.

— Това си три проблема. Три въпроса, които изискват отговори, с които не разполагаме. Вашите агенти още ли разпитват посетителите на готически и вампирски клубове? Още ли се ровят в Интернет? Някой трябва да знае нещо.

— Даже и да го знае, си го пази за себе си. Над триста агенти работят постоянно само по този случай, Алекс. Не можем да продължим в такива мащаби.

Погледнах картината над трупа. Изобразяваше свалянето на Христос от кръста и полагането му в ръцете на майка му. Тръненият венец. Разпятието. Кръвта. Кръвта ли бе връзката? Вечният живот? Зачудих се. В Санта Барбара Питър Уестън бе споменал, че някои вампири са духовни. Това ритуално убийство ли беше или съвсем случайно? Дали не трябваше да поговоря отново с Питър Уестън? Той знаеше за вампирите повече от всички останали, с които се бях срещнал.

Жертвата беше с кафеникав панталон и нови маратонки „Рийбок“. Огледах раните по врата. Имаше кървави резки по лявото му рамо и горната част на гърдите. Единият или и двамата убийци бяха много гневни, на границата на яростта.

— Защо са взели ризата му? — попита Кайл. — Също като в окръг Марин.

— Може би защото е била подгизнала от кръв — отвърнах аз, като продължих да се взирам в раните. — Това определено са следи от ухапване от човек. Но убийците атакуват като животни. Тигърът е модел, символ, нещо важно. Но какво?

Мобилният телефон на Кайл иззвъня и той го отвори. Веднага се сетих за Мислителя и постоянните му обаждания. Кайл слуша човека, който му се обаждаше, около двайсет секунди.

После се обърна към мен.

— Веднага тръгваме за Шарлът. Станало е още едно убийство, Алекс. Още един удар. Вече са в Северна Каролина.

— Дяволите да ги вземат! Какво, по дяволите, правят!

С Кайл хукнахме към вратите на катедралата. Бягахме така, сякаш ни гонеха.