Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (45)

45.

Уилям и Майкъл обичаха да са на юг. Тук бе диво и свободно като самите тях. Което бе още по-важно — действаха точно по график.

Пристигнаха в Савана, Джорджия. Уилям стигна с микробуса до Огълторп стрийт и спря пред известното гробище Колониал Парк. После подкара към Ейбъркорн. След това мина по Пери стрийт, прекоси площадите „Чипеуа“ и „Орлиънс“. Обясни назидателно на Майкъл:

— Савана е изградена върху мъртъвците си. Голяма част от този пристанищен град лежи върху стари гробища. Освен това Гражданската война е пощадила Савана и сега това е един от най-добре запазените южни градове.

Уилям много харесваше красивия град и се радваше, че тук ще открият следващата си жертва. Щеше да е истинско удоволствие да се нахранят тук, да изпълнят мисията си. Докато се наслаждаваше на гледката на старинния център, престана да следи имената на улиците. Величествени къщи от периода на конфедерацията, църкви от деветнайсети век, парапети от ковано желязо с множество орнаменти и гръцки мотиви, цветя навсякъде. Възхити се на известните старинни къщи.

— Тук е красиво и елегантно — каза той на брат си. — Бих могъл да живея тук. Мислиш ли, че можем да се установим тук някой ден? Би ли ти харесало?

— Умирам от глад. Да се установяваме по-бързо — отвърна Майкъл със смях. — Да се установяваме и да пируваме с най-доброто, което Савана може да ни предложи.

Уилям най-после паркира на една улица, наречена Уест Бей, и двамата с брат му слязоха и протегнаха дългите си ръце и крака.

Две млади момичета с тениски от Колежа по изкуство и дизайн и срязани дънки се приближиха към вана. Имаха дълги, добре оформени крака, шоколадов тен и изглеждаха безгрижни като птички.

— Можем ли да дарим кръв тук? — попита по-ниското момиче с ослепителна усмивка. Изглеждаше шестнайсет — седемнайсет годишна. Имаше обица на устната си и боядисана в огненочервено коса.

— Ти определено си вкусна хапка — каза Майкъл, като срещна погледа на момичето.

— Аз съм много неща — каза тя, като се спогледа с приятелката си, — но определено не съм вкусна. Нали така, Карла? — Другото момиче кимна и обърна към небето зелените си очи.

Уилям огледа момичетата и прецени, че могат да намерят и нещо по-добро в Савана. Тези две скитнички не заслужаваха него и Майкъл.

— В момента не сме на смяна. Съжалявам — каза учтиво и се усмихна подкупващо, дори съблазнително. — Може би малко по-късно, дами. Защо вие двете не дойдете пак довечера? Какво ще кажете?

— Не си правете погрешни изводи — сопна му се по-ниското момиче. — Просто се опитвахме да завържем разговор.

Уилям мързеливо прокара ръка през дългата си руса коса. Продължи да се усмихва.

— О, знам това. Аз правех същото. Кой би ме обвинил, че искам да си побъбря с две красиви момичета като вас? Както казах, може да се срещнем по-късно довечера. Разбира се, ще ви взема кръвта, щом сте готови да я дарите.

Уилям и Майкъл решиха да се разходят към река Савана и крайбрежния квартал. Не обърнаха почти никакво внимание на товарните кораби и шлепове по реката, нито на весело украсената лодка „Речната кралица на Савана“, нито дори на високата бронзова статуя на „Махащото момиче“, която представляваше млада жена, махаща за сбогом на заминаващите моряци. Предпочитаха да оглеждат мъжете и жените, които крачеха по площада. Търсеха си плячка, въпреки че знаеха колко е опасно да атакуват през деня. Попаднаха на един битпазар, на който местни художници бяха привлекли вниманието на доста голяма тълпа — неколцина войници, но предимно жени, повечето от които много привлекателни.

— Много искам да пипнем някого. Може би точно тук, в този прехвален речен парк — каза Уилям.

— Този става — каза Майкъл и посочи един слаб мъж е черна тениска и дънкови бермуди.

— Или пък сега само да закусим леко. Какво ще кажеш за онова възхитително две годишно момиченце в пясъчника? Да. Много по-вкусно от влудяващо захаросаната сладост на всичко, което подушвам наоколо.

Уилям оцени хумора на брат си.

— Подушваш мириса на прясно приготвени шоколадови бонбони. Казват, че тук правят и хубаво барбекю. С много подправки — допълни той.

— Не искам никакво жилаво свинско или говеждо — сбърчи нос Майкъл.

— Добре — най-после отстъпи Уилям, — може и да хапнем набързо. Виждаш ли нещо, което ти харесва? Ти избираш.

Майкъл посочи избраника си.

— Идеално — прошепна Уилям.