Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (41)

41.

Двамата със Сампсън останахме в бара по-дълго, отколкото трябваше. Изпихме много бира и накрая затворихме заведението към два часа през нощта. Бяхме достатъчно трезви и разумни, за да оставим колите си на паркинга, вместо да се приберем с тях. Двамата с Джон си тръгнахме пеша под ярката лунна светлина. Това ми напомни за времето, когато растяхме в Саутийст. Трябваше да стигаме пеша почти навсякъде, където ходехме. От време на време се качвахме на някой градски автобус, ако много бързахме. Джон ме остави пред къщи и продължи към дома си.

Рано на следващата сутрин трябваше да си прибера колата, преди да отида на работа. Нана бе станала с малкия Алекс и аз изпих половин кана от нейното кафе, после сложих момченцето в количката му и се отправих с него към колата си.

Утрото бе ясно и свежо, а кварталът изглеждаше спокоен и тих в седем часа. Приятно. Живеех на Пета улица от трийсет години, още откакто Нана се премести тук от старата си къща на Ню Джърси авеню. Все още обичам квартала си, тук е домът на семейство Крос. Не знам дали бих могъл да го напусна някога.

— Татко беше с чичо Джон снощи — наведох се и казах на Алекс, докато бутах бяло-синята му раирана количка. Разминахме се с една симпатична жена, която отиваше на работа. Тя ми се усмихна, сякаш съм най-добрият баща на света, защото разхождах детето си толкова рано сутринта. Не повярвах нито за секунда, че наистина съм такъв, но все пак тази фантазия ми хареса.

Малкият Алекс е много будно деветмесечно момченце, обича да гледа минаващите хора, коли, облаците, носещи се над главата му. Обича да се вози в количката си, а аз обичам да го разхождам с нея, да му говоря или пея детски песнички.

— Виждаш ли как вятърът духа листата на дърветата? — попитах го и той ме погледна така, сякаш разбираше всяка моя дума.

Не е възможно да се определи какво точно разбира той, но обикновено реагира на това, което му казвам. Деймън и Джени бяха същите, въпреки че Джени постоянно бъбреше нещо неразбираемо още от съвсем малка. Тя все още е доста приказлива и държи последната дума да е нейна, също като баба си и като — сега се сещам за това — майка си Мария.

— Нуждая се от помощта ти, приятелче. — Отново се наведох и заговорих на Алекс.

Той ме погледна и се усмихна широко. Разбира се, тате, можеш да разчиташ на мен.

— Твоята задача е известно време да ми помагаш да не се разпадна на парчета. Ти ми даваш нещо много важно, върху което да се съсредоточа. Ще можеш ли?

Алекс продължи да се усмихва. Разбира се, че ще мога, тате. Няма проблем. Считай го за направено. Аз съм важен. Можеш да разчиташ на мен.

— Добро момче. Знаех, че мога да разчитам на теб. Просто продължавай да правиш това, което правиш. Ти си най-доброто нещо, което ми се е случвало от известно време насам. Обичам те, дребосъче.

Докато говорех на сина си обаче, част от чувствата от предната вечер ме връхлетяха като студената, влажна мъгла, която се надига над река Анакостия. Съвпадения, спомних си. Лошите неща, които се бяха случили край мен през последните две години. Много лоша поредица. Убийството на Бетси Кавалиър. Мислителя. Вампирите убийци.

Нуждаех се да излея част от тези чувства, нуждаех се от глътки въздух.

Когато пристигнах в управлението по-късно сутринта, ме чакаше съобщение. Беше станало още едно вампирско убийство. Но играта се бе променила, бе настъпил неочакван обрат.

Това убийство бе станало в Чарлстън, Южна Каролина.

Убийците отново бяха на Източното крайбрежие.