Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (36)

36.

Убийството на двамата актьори привлече вниманието на медиите към случая.

Изведнъж разполагахме със стотици сведения, които да пресеем, и твърде много фалшиви следи, които да проверим. Според сведенията Дара Грей и Андрю Котън били забелязани в почти всеки клуб и хотел на Вегас. Точно каквото не бихме желали. Бяхме решили да не разпространяваме информацията, че може да има повече от една двойка убийци. Калифорния и Невада не бяха готови за такава новина.

Кайл Крейг реши да остане за няколко дни. Аз също оставах, разбира се. Нямах голям избор. Случаят бе прекалено нашумял и сякаш набираше все по-голяма скорост. Над хиляда местни полицаи и агенти от ФБР бяха ангажирани на някакво ниво в разследването.

И тогава убийците просто спряха да убиват.

Моделът, който се разгръщаше и развиваше, замръзна. Убийците, които сякаш ставаха все по-дръзки, изведнъж изчезнаха. Или просто ние вече не намирахме труповете.

Всеки ден разговарях с експертите по психологически профили в Куонтико, но никой от тях не можеше да открие някакъв модел, който да ни подскаже нещо. Джамила Хюз също не можеше да измисли никакви нови и интересни теории и идеи.

Всички стигнаха до задънена улица.

Защо? Какво ставаше? Дали медийният шум ги бе подплашил? Или имаше нещо друго? Къде бяха изчезнали убийците? Колко всъщност бяха те?

Беше време да се прибера у дома. Това бе добрата новина и я възприемах точно като такава. Кайл се съгласи и аз се отправих към Вашингтон с неприятното чувство, че съм се провалил и че може би убийците ще се измъкнат безнаказано.

Пристигнах пред дома си на Пета улица към четири следобед. Фасадата на къщата изглеждаше леко овехтяла, но и уютна. Отбелязах си мислено, че трябва да боядисам къщата отвън. Улуците също имаха нужда от поправка. Всъщност нямах търпение да се захвана с това.

Вкъщи нямаше никого. Никого. Бях отсъствал четиринайсет дни.

Исках да изненадам децата, но сега реших, че това е било лоша идея. Напоследък лошите идеи ми идваха една след друга.

Обиколих къщата, оглеждах всичко, отбелязвах дребните неща, които се бяха променили по време на отсъствието ми. Беше се счупило задното колело на скутера на децата. Бялата роба на Деймън от хора бе в плик от химическо чистене и висеше на парапета.

Чувствах се виновен и тихата празна къща не ми помагаше да преодолея това чувство. Разгледах няколкото снимки в рамки на стените. Сватбената ми снимка с Мария. Училищни портрети на Деймън и Джени. Снимки на малкия Алекс. Официална снимка на момчешкия хор в Националната катедрала.

— Татко се прибра, татко се прибра — запях една стара песничка от шейсетте и надникнах в спалните на горния етаж.

Нямаше кой да забележи, че пея стари рокендрол песни и се опитвам да развеселя атмосферата. Капитолия и Библиотеката на Конгреса бяха наблизо и знаех, че Нана обича да води понякога децата там. Може би бяха отишли там и днес?

Въздъхнах и отново се зачудих дали не ми е време да изоставя работата в полицията. Имаше само една пречка: тази работа все още ми носеше огромно удовлетворение. Въпреки че се бях провалил в Калифорния, обикновено успявах да постигна някакви резултати. Бях спасил живота на няколко души през последните години. ФБР ме включваха в някои от най-трудните си разследвания. Предположих, че тук се обажда нараненото ми его, така че спрях вътрешните монолози, прекратих ги веднага.

Взех си горещ душ, облякох си тениска и дънки, обух едни чехли. Почувствах се много по-добре, сякаш се бях върнал в кожата си. Почти успях да се убедя, че зловещите вампири убийци са напуснали живота ми завинаги. Мисля, че желаех точно това. Да ги оставя да се приберат в тъмните си дупки.

Слязох в кухнята и си взех кола от хладилника. Нана бе закачила два от шедьоврите на децата на вратата му: „Интергалактическа среща“ от Деймън и „Марина Скъри спасява деня — отново“ от Джанел.

На кухненската маса бе оставена една книга. „10 лоши избора, които провалят живота на черната жена“. Нана пак четеше нещо по-леко. Прелистих книгата да проверя дали не съм един от десетте лоши избора.

Излязох на верандата. Котката Роузи спеше на люлеещия се стол на Нана. Прозя се, когато ме видя, но не стана да се отърка в крака ми. Бях отсъствал твърде дълго.

— Предателка — казах на Роузи. Приближих се до нея и я почесах по врата и тя не възрази.

Чух стъпки по предната веранда. Отидох в антрето и отворих входната врата. Светлината на живота ми.

Джени и Деймън ме видяха и запищяха.

— Кой си ти? Какво правиш в къщата ни?

— Много смешно. Елате да прегърнете татко. По-бързо, по-бързо.

Те се втурнаха в прегръдката ми и се почувствах много по-добре. Бях си у дома, най-прекрасното място на света. И после ми хрумна една мисъл, която веднага поисках да прогоня: дали Мислителя знаеше, че съм тук? Беше ли къщата ни безопасно място?