Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (34)

34.

Беше се случило отново. Боже господи. Още две нечувани убийства. Един хеликоптер на ФБР ме чакаше на летището във Фресно. С него стигнах до Лас Вегас, където ме очакваше кола на ФБР. Шофьорът, един агент на име Карл Ленардс, ме информира, че оперативният директор Кайл Крейг вече е на местопрестъплението. После Ленардс ме информира за останалото.

Най-новите убийства бяха извършени в един петзвезден луксозен хотел, „Беладжио“. При откриването си през 1998-а „Беладжио“ беше най-скъпият хотел, строен някога. Бе впечатляващ и в същото време уютен — поне досега. Почти не се усещаше духът на стария Лас Вегас — нямаше разголени жени или мафиоти с лъскави костюми.

Полицейските коли и линейките бяха паркирани по цялото протежение на отбивката откъм булевард Саут, Имаше микробуси на поне пет-шест телевизионни станции. Пред хотела се бяха струпали и към пет-шестстотин зяпачи. Защо тълпата бе толкова голяма? Какво точно се бе случило вътре? Засега разполагах само с най-схематична информация за убийствата. Знаех, че кръвта от телата е била източена. Но жертвите не бяха обесени.

Докато си пробивах път през зяпачите, видях нещо, което ме обезпокои, разтърси ме дори повече от новината за убийствата.

Имаше поне десетина мъже и жени, облечени в готически одежди: черни рединготи, цилиндри, кожени панталони, високи ботуши. Един от тях ми се усмихна. Показа ми своите заострени, отвратително изглеждащи вампирски зъби. Носеше и кървавочервени контактни лещи, които блестяха. Той сякаш знаеше кой съм.

— Тъпак — изсумтя презрително. — Добре дошъл в ада.

Не можех да прогоня тези вампири. Просто продължих да вървя към входа на хотела. Тези странни имитатори сякаш изобщо не се впечатляваха, че се намират на местопрестъплението. Дали и убийците не бяха тук? Дали и те не ме наблюдаваха? Какво бе следващото нещо, което очакваха да видят? Какво означаваха убийствата?

Надявах се вегаската полиция или ФБР да са се сетили да заснемат тълпата пред хотела. Предположих, че Кайл се е погрижил за това. Аз бях тук поради една-единствена причина: мога да свързвам детайли на сцената на престъплението, така както другите полицаи обикновено не успяват. Затова Кайл Крейг бе поискал да се включа в разследването. Той познаваше силните ми страни, вероятно и слабите.

Апартаментът, където бе станало двойното убийство, бе голям и относително елегантен по стандартите на подобни хотели. Първото нещо, което човек забелязваше, когато влезеше в банята, бе мраморната вана пред прозореца от цветно стъкло, който гледаше към едно изкуствено езеро с няколко фонтана.

Двете тела бяха във ваната. Видях долната част на главите им и босите им крака. Когато се приближих, забелязах, че мъжът и жената бяха изпохапани и на няколко места имаха рани от нож. Голите трупове бяха неестествено бели.

В апартамента просто нямаше на какво да ги обесят.

В самата вана нямаше много кръв, но тя бе със запушалка. В стаята кипеше полицейска дейност. Бе прекалено оживено за мен. Имаше детективи от полицията, парамедици, криминолози, един патолог, екип на съдебния лекар и ФБР разбира се.

Трябваше ми тишина.

Няколко минути изучавах бледите злощастни тела. Както при всички случаи досега, мъжът и жената бяха привлекателни.

Съвършени екземпляри. Избрани поради каква причина? И ако не бе така, тогава защо?

На вид момичето нямаше двайсет и пет. Беше дребна, руса, слаба, вероятно под четирийсет и пет килограма. Раменете й бяха широки колкото една по-дълга линия. Гърдите й бяха малки и бяха изпохапани, почти раздробени. Имаше следи от ухапвания по цялата дължина на краката й. Мъжът също изглеждаше съвсем млад. Беше рус и със сини очи, здрав на вид. Тялото му бе стегнато и изваяно. И той бе изпохапан. Гърлото му бе срязано, също и китките му.

Не виждах следи от съпротива по ръцете им.

Те не са опитали да се предпазят, така ли? Познавали са нападателите.

— Видя ли вампирите, кръжащи отвън? — попита Кайл. — Онези превъртели ненормалници?

Кимнах.

— Обаче навън е ден. Тези, които са навън, би трябвало да са безобидни. Трябва да намерим вампирите, които се крият в дупките си и чакат мрака.

Кайл кимна и се отдалечи.

След като повечето полицаи си тръгнаха, обикалях из апартамента няколко часа. Това е нещо като мой ритуал, част от тактиката ми. Може би чувствам, че го дължа на мъртвите. Спрях и се втренчих в гледката с езерото, на която и жертвите се бяха любували. Забелязвах всичко — кремавобялото, розово и лимоненожълто, в които бе декорирана стаята. Огледалата в рамки, отразяващи разпръснатото осветление. Пресните плодове и цветя.

Жертвите бяха разопаковали багажа си и бяха подредили дрехите си. Огледах ги: дизайнерски рокли на „Боб Маки“, обувки с високи токове на „Джими Чу“ и „Маноло Бланик“, няколко поли. Скъпи, шик, най-доброто от всичко.

Последното, което и двамата са очаквали, е да умрат.

Купчина чипове от по петдесет и сто долара се набиваха на очи върху тоалетката. Убийците бяха оставили чиповете. Също и две пълни шишенца кокаин в чантата на жената. Стек „Марлборо лайт“.

Дали искаха да ни кажат, че не се интересуват от пари и наркотици? От комар? От цигари? От какво се интересуваха — от убийства? От кръв?

В чантата на жената имаше билети от различни представления. Като сувенири ли ги бе запазила? Билети за шоупрограмите в „Съркъс, съркъс“, „Фоли Берже“ в „Тропикана“, илюзионистите Зигфрид и Рой. Половин шише парфюм на Лолита Лемпицка.

Мъжът бе запазил няколко сметки от ресторант: „Ле Сирк“ в „Беладжио“, „Напа“, „Палм“, „Спаго“ в „Сизърс“.

— Няма билети или сметки от тази вечер — казах на Кайл. — Трябва да разберем къде са ходили. Може там да са срещнали убийците. Явно са се сприятелили с тях. И са ги поканили тук.