Джеймс Патерсън
Теменужките са сини (30)

30.

Уилям караше прашния бял микробус през пустинята Мохаве почти със сто и шейсет километра в час. Беше надул докрай диска на Еминем. Караше бясно по шосе 15 към Вегас, следващата спирка от турнето им.

Микробусът бе много добра идея. Беше истинска малка линейка за даряване на кръв с всички необходими стикери с червени кръстове. Двамата с Майкъл всъщност имаха удостоверение, че могат да вземат кръв от всеки, който пожелае да я дари.

— Намира се след още няколко километра — каза Уилям на брат си, който беше провесил единия си бос крак през отворения прозорец.

— Кое се намира там? Плячката надявам се. Вече съм отегчен до смърт. Трябва да се нахраня. Жаден съм. Не виждам нищо в далечината — занарежда Майкъл като разглезен тийнейджър, какъвто всъщност беше. — Стига си ме баламосвал. Не виждам нищо пред нас.

— Скоро ще видиш — каза Уилям загадъчно. — И като го видиш, ще излезеш от вцепенението си. Обещавам ти.

След няколко минути колата спря пред един център за любителски скокове с парашут. Майкъл седна по-изправено на седалката си, извика шумно и забарабани по таблото с длани. Такова дете беше.

— Копнея да усетя скоростта — извика Майкъл с най-добрата си имитация на младия Том Круз.

Братята скачаха с парашут, откакто бяха излезли от затвора. За тях скоковете бяха един от най-добрите законни наркотици, те успяваха да ги разсеят от убийствата. Изскочиха от колата и влязоха в едноетажната бетонна постройка с плосък покрив, която бе в доста окаяно състояние.

Уилям плати двайсет долара направо на пилота на самолета. Имаше два самолета на късата писта, но само един пилот и в парашутния център нямаше никой друг.

Пилотът бе тъмнокосо момиче, почти на възрастта на Уилям. Сигурно наскоро бе навършила двайсет. Имаше стегнато, сексапилно тяло, но остро мишо лице с белези от шарка. Уилям усети, че тя хареса тях двамата с Майкъл. Но пък кой не би ги харесал?

— Не си носите дъски, значи няма да сърфирате във въздуха. По какво си падате вие, момчета? — попита тя със силен южняшки акцент. — Аз съм Кали между другото.

— Падаме си по всичко — отвърна Майкъл и се засмя. — Говоря сериозно, Кали. Падаме си по всичко, което си струва.

— Не се съмнявам — отвърна Кали и задържа погледа на Майкъл няколко секунди. — Да вървим тогава — каза тя и се качи на единия от самолетите.

След по-малко от деветдесет секунди малкият самолет подскачаше по неравната писта. Братята се смееха и викаха с пълен глас, докато закопчаваха парашутите си.

— Вие двамата изглеждате много ентусиазирани, не може да се отрече. Харесва ви свободното падане, нали? И двамата сте смахнати — надвика шума на самолета Кали. Тя говореше леко дрезгаво, което според Уилям бе доста дразнещо. Искаше му се да направи една голяма дупка на врата й, но това не изглеждаше разумно в този конкретен момент.

— Харесват ни доста неща, не само свободното падане. Качи ни до пет хиляди метра — извика й Уилям.

— Уха! Четири хиляди е повече от достатъчно. Нали знаете, че температурата на четири хиляди е близка до нулата. На всеки триста метра температурата пада с по около три градуса. На пет хиляди метра можете да изпаднете в хипоксия. Твърде опасно е за момчета с нежна кожа като вас.

Уилям подаде на момичето още двайсет долара.

— Пет хиляди — каза той. — Не се тревожи. Правили сме го и преди.

— Добре. На вас ще ви замръзнат пръстите и ушите — каза им Кали. — Аз съм ви предупредила.

— Ние имаме гореща кръв. Не се притеснявай. Ти опитен пилот ли си?

Кали се ухили.

— Ами ще видите, нали така? Да кажем, че няма да се загубя там горе.

Уилям наблюдаваше измервателните уреди, за да се увери, че тя ще ги качи достатъчно високо. Като достигна пет хиляди метра, самолетът гладко спря издигането и продължи да поддържа височината. Вятърът не бе твърде силен и гледката бе опияняваща. Самолетът сякаш летеше сам.

— Това не е добра идея, момчета — каза им отново момичето. — Навън е адски студ.

— Идеята е супер! Както и тази! — извика Уилям.

Той се хвърли върху нея. Захапа силно гърлото й.

Стисна врата й със зъбите и силната си челюст. Започва да пие кръвта й, да се храни на пет хиляди метра височина.

Това бе върховното садо-еротично удоволствие. Кали пищеше и риташе, бореше се яростно, но не можеше да се отскубне от него. Яркочервената й кръв опръска кабината. Уилям бе много по-силен. Тя отчаяно се опита да се измъкне от пилотската седалка и изкълчи бедрото си.

Коленете й се забиха няколко пъти в таблото с уредите и после изведнъж спряха да се движат. Кафявите й очи се изцъклиха и застинаха неподвижни като камъни. Тя се предаде. Двамата братя жадно започнаха да пият кръвта й. Хранеха се бързо и лакомо, но не можеха да източат кръвта от тялото й в тясната кабина.

После Уилям отвори вратата на самолета. Блъсна го силен порив на ледения вятър.

— Хайде! — извика той. Двамата братя скочиха от самолета — любимото им свободно падане.

Името не бе достатъчно добро за това, което изпитваха. Усещането не бе като падане, а като летене.

Когато телата им застанаха в хоризонтално положение, се движеха с около сто километра в час. Но после заеха вертикално положение и се понесоха с над сто и шейсет километра в час, почти със сто и деветдесет, пресметна Уилям.

Тръпката бе невероятна, преживяването бе неописуемо. Телата им вибрираха като камертони. Свежата кръв на Кали пулсираше в тях. Възбудата бе неистова.

При тази скорост и най-малкото движение на крака наляво изстрелваше тялото надясно.

Бързо заеха отново вертикална позиция и се задържаха така. Почти през цялото време, докато се носеха надолу.

Още не бяха издърпали въженцата, за да отворят парашутите си. Това бе най-силната тръпка: възможността да умреш внезапно.

Вятърът блъскаше и теглеше телата им с невероятна сила.

Чуваха само звука на вятъра.

Това бе екстаз.

Още не бяха отворили парашутите си. Колко още можеха да чакат? Колко още?

Единственото, което пречеше на изживяването да е съвършено, бе липсата на болка. Болката правеше преживяването още по-хубаво. Болката бе тайната на удоволствието, която само малцина разбираха. Но те двамата с Майкъл бяха сред избраните.

Накрая издърпаха въженцата на парашутите. Не можеха да чакат нито секунда повече. Парашутите се отвориха и рязко дръпнаха телата им нагоре. Земята се приближаваше с бясна скорост.

Приземиха се и се претърколиха точно навреме, за да видят как малкият самолет се разбива и избухва в пламъци на километър-два от тях в пустинята.

— Никакви следи — каза Уилям доволно. Очите му бяха замъглени от възбуда и удоволствие. — Това бе страхотно забавление.